Дарби
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: annals of the western shore #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарби». Краткое содержание книги:
Ще може ли младият Оррек да спре заплахата, или ще остане безполезен за себе си и своето семейство?
„Дарби“ е великолепно фентъзи, обсъждащо много съвременни теми, най-важната от които е, че за да успееш, трябва първо да повярваш в себе си.
В „Землемория“ Урсула Ле Гуин създаде нов свят, населен с млади хора, притежаващи магически способности. В „Хроники на Западния бряг“ оживяват други герои, не по-малко надарени с невероятни таланти. Разказана изкусно от майсторката на фентъзи жанра, „Хроники на Западния бряг“ бележи дългоочакваното завръщане на Ле Гуин. Едно възнаградено очакване!
Огге, който сякаш притежаваше дарбата на Морга да узнава какво ти е на ума, неочаквано проговори:
— Ще трябва да почакате няколко дни, преди да се запознаете с внучка ми Вардан, младата Каспро. Тя е долу, в старата къща на Риммови, при роднини. Пък и каква полза да се запознаеш с момиче, което не можеш да зърнеш, нали, младежо? Всъщност има и други начини да я опознаеш, ако се досещаш за какво говоря. — Мъжете наоколо се разсмяха. — Ще е тук, когато се върнем от лова.
Парн Варре пристигна следобед и след това всички разговори се насочиха към предстоящия лов. Беше решено, че ще отида и аз. Майка ми отново изрази несъгласие, но този път се опитах да я успокоя.
— Не се тревожи, мамо. Ще яздя Пъстра и всичко ще е наред.
— Аз ще съм до него — обеща баща ми.
Най-сетне поехме на път. Канок яздеше до мен, понякога слизаше и водеше Пъстра за юздите. Близостта му бе единствена опора в безкрайното ми объркване, в суматохата от безпорядъчни движения, викове и шум. И така продължи цели пет дни. Нямах никаква представа нито къде се намираме, нито какво има около мен. Никога не бях изпитвал по-силно изкушение да махна превръзката и същевременно не се бях страхувал повече от това, което можеше да се случи в объркването и раздразнението ми. От всичко най-много ме измъчваше ечащият глас на брантор Огге. Понякога той се преструваше, че ме смята за напълно сляп, и заявяваше на висок глас колко съжалявал, но по-често ме подкачаше и предизвикваше, не съвсем открито, да смъкна превръзката и да покажа силата си. Изглежда, се страхуваше от мен и ненавиждаше страха си и затова искаше да ме накара да страдам, или пък го измъчваше любопитство, защото силата ми му бе непозната. Нито веднъж не си позволи да прекрачи някои невидими граници в отношенията с Канок обаче, защото поне що се отнася до него, имаше ясна представа на какво е способен. Но аз си оставах загадка. Дали превръзката ми не беше само блъф? Огге беше като дете, което дразни завързано куче, за да се убеди дали може да хапе. Докато е на верига, кучето е изложено на снизхождението му. Същото важеше и за мен. Толкова го ненавиждах за всичко това, че се боях дали въобще нещо може да ме спре да го унищожа, ако само го зърна — както се бе случило с усойницата и с Хамнеда…
Парн Барре призова стадо диви прасета в подножието на Айрн и отдели мъжкаря от женските. Докато кучетата и ловците го обкръжаваха, тя се прибра в лагера, където ме бяха оставили с конете и слугите.
Още не можех да се съвзема от срама, че са ме зарязали така.
— Няма ли да вземеш момчето, Каспро? — попита Огге, когато тръгваха, но баща ми отвърна любезно, че предпочитал да ме остави, за да не ги бавя. — Защо не останеш и ти на сигурно при него? — добави насмешливо Огге.
— Не, дошъл съм да ловувам — отвърна баща ми.
Беше ме докоснал по рамото, преди да се качи на коня — беше взел Гъсока, не жребчето — и бе прошепнал:
— Потърпи малко, сине.
И аз търпях в компанията на слугите на Дръмови, които страняха от мен, но скоро забравиха за присъствието ми и взеха да се шегуват и да се смеят. Нямах представа какво има около мен, напипвах единствено завивката, на която бях прекарал нощта. Останалата част от вселената бе напълно непозната, черна бездна, в която щях да се изгубя, ако направех дори само една-две крачки. Напипах няколко дребни камъчета под завивката и почнах да си играя с тях, броях ги и ги подреждах на земята, колкото да убия времето. Човек не знае, че голяма част от удоволствието и разнообразието в живота минава през очите.
Чух самотен кон да пристига в лагера и малко след това познат глас.
— Оррек, аз съм — Парн. — Стана ми приятно от близостта й, тя ми напомняше за Грай. — Нося ти плодове. Дай си шепата. — И пусна няколко сушени сливи в шепата ми. Благодарих и задъвках една. Парн седна до мен и чух, че и тя дъвче.
— И тъй — заговори, — предполагам, че глиганът вече е убил едно-две кучета, може и някой нещастник да е наръгал, ако вече не са му видели сметката. Ако е така, значи дялкат пръти, за да го набучат и да го донесат, кучетата са похапнали черва и месце, а конете искат да избягат от миризмата на кръв, но не могат. — Изплю една костилка.
— Никога ли не си присъствала на самото убиване? — попитах. Познавах я, откакто се помнех, но рядко бяхме разговаряли.
— Не и на глиган и мечка. Понякога искат да ги задържа докрай, за да ги убият по-лесно, но аз отказвам. Няма да е честно спрямо животното.
— А на елени и зайци?