Избраниците
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Избраниците». Краткое содержание книги:
Средната сцена беше по-малко необичайна. Ако не се смята странното връщане в миналото на хора, които, сега си давах сметка, никога не съм познавал, тя напомняше на обичайно приятелско събиране. Останалите на записа не ми бяха познати, но това не ме изненадваше. Приятелският кръг на всеки човек се мени с възрастта. Хората се променят, местят се. Познати, които са ти се стрували незаменими, постепенно се превръщат в поредните имена от списъка за изпращане на коледни картички. След време установяваш, че не си виждал този или онзи с десетилетия, картичките спират да идват и приятелството остава само в спомените. И така — до самия край, когато ти се иска да сте поддържали връзка, ако не за друго, то поне за да чуеш гласовете на онези, които си познавал в младостта си, които знаят, че този окаян вид е лоша шега на годините, че невинаги си изглеждал така.
Странното бе в начина, по който родителите ми се държаха пред камерата. В думите им. Сякаш са знаели или вярвали, че някой ден ще гледам този запис. На тяхно място аз бих отправил към детето си някое по-весело послание. „Здравей, синко, как я караш? Обичаме те.“ Майка ми изобщо не звучеше така. Гласът й бе тъжен, загрижен. Последната реплика на баща ми се беше запечатала още по-болезнено в съзнанието ми. „Чудя се какво е излязло от теб.“ Ама че послание към едно заспало петгодишно дете! Това някак си бе в пълно съответствие със закриването на „Ънриалти“ — което изразяваше огромната им липса на доверие към мен. Аз не се гордея особено от това, което съм постигнал в живота, но независимо от онова, което е излязло или не е излязло от мен, не съм зарязал детето си на улицата, още по-малко да го филмирам за идните поколения.
Нямах никакви спомени баща ми да е имал или дори да е използвал домашна кинокамера. И със сигурност не си спомнях да съм гледал подобни филми. Какъв смисъл има да снимаш семейството си, ако не предвиждаш един ден всички да се събирате около масата, да се смеете на странните стари дрехи и прически и да сочите колко са остарели всички? Ако навремето е имал навика да снима, защо бе спрял? И къде са филмчетата?
Оставаше първата сцена, онази, която бе снимана с видеокамера. Поради краткостта й и липсата на ясен смисъл явно тя съдържаше ключа към загадката. Не беше вероятно баща ми да е оставил безсмислени кадри при сглобяването на целия запис. Накрая той казваше нещо, но вятърът заглушаваше думите му. Трябваше да знам какво е то. Може би в него се криеше целият смисъл на записа. Може би не. Поне нещо обаче щях да науча от тези думи.
Затворих вратата на колата и взех телефона си. Нуждаех се от помощ, затова се обадих на Боби.
След пет часа бях отново в хотела. Междувременно минах през Билингс, едно от малкото селища в Монтана, които приличат на истински градове. Точно както бе предположил Боби и противно на моите очаквания, там имаше видеостудио, което да ми свърши работа. Сега в джоба си носех диск с цифрово копие на записа.
Когато минавах през фоайето, си спомних, че съм платил само за два дни след погребението, и спрях, за да удължа срока на престоя си. Служителката кимна разсеяно, без да отмества очи от телевизора, включен на информационния канал. Говорителят четеше известните досега подробности за масовото убийство в Англия, които бях чул вече по радиото в Билингс. Не изглеждаше да са открили нещо ново. Повтаряха едни и същи данни без прекъсване, като някакъв религиозен ритуал. Убиецът се беше барикадирал някъде за два часа, след това се бе самоубил. Вероятно в момента полицията обръщаше къщата му надолу с главата в търсене на някакво обяснение, на някого или нещо, върху което да хвърлят вината.
— Ужасно — промърморих, главно за да се уверя, че наистина съм привлякъл вниманието на момичето.
На дъската за обяви във фоайето имаше предупреждение, че хотелът очаква сериозно количество мисловни гении от известни търговски компании, и аз не исках в един момент да се озова на улицата.
Служителката не отговори веднага и аз тъкмо мислех да опитам отново, когато забелязах, че плаче. Очите й бяха пълни със сълзи, страните й — мокри.
— Добре ли сте? — попитах изненадан.
Тя се обърна към мен с разсеян поглед и кимна:
— Още два дни. Стая 304. Всичко е уредено, господине.
— Чудесно. Сигурна ли сте, че сте добре?
Тя изтри бързо лицето си с длан.
— О, да — отвърна. — Просто ми стана тъжно.
Сетне отново се обърна към телевизора.