Избраниците

Занд просто бе остарял и не желаеше да си блъска ума с чужди работи. Изпълняваше добре служебните си задължения, но щом се върнеше вкъщи, гледаше да забрави професионалните проблеми. След двете предишни разследвания на серийни убийци той не изпитваше никакво желание да се рови повече в развинтените им мозъци. Повдигаше му се от тях.

Знаеше, че серийните убийци нямат нищо общо с образите, които им създава киното: очарователни гении, тайнствени злодеи, самотни рицари на кръвта. Те бяха по-скоро като пияниците или леко чалнатите. С тях бе невъзможно да се общува или да излезеш наглава, живееха изолирани от света зад плътната завеса на заблудите си. Можеха да изглеждат най-различно. Някои бяха чудовища, други водеха сравнително порядъчен начин на живот — само подтикът към убийство разбиваше съдбите им и ги лишаваше от любовта на всичките им близки хора. Джефри Дамър например бе положил огромни усилия да не се поддаде на влеченията, за които знаеше, че отиват далеч отвъд границите на нормалното. И се беше провалил. Когато бе заловен, той не моли за милост, не се опита да разиграва полицията. Призна вината си и изрази искреното си съжаление за онова, което е сторил. Ако не се броят убийствата, той се държеше като съвсем нормален човек. Това обаче не променяше факта, че е отнел живота най-малко на шестнайсет млади мъже по невероятно жесток начин.

Други убийци пък се стремяха към известност, манипулираха медиите и полицията, играеха си със скръбта на хората, от които бяха отнели нещо изключително скъпо и незаменимо. Разкриваха подробностите за деянията си като някаква свещена тайна. Четяха жадно статиите за процесите срещу тях и бяха безгранично доволни, че най-после им е обърнато вниманието, което винаги са заслужавали. Това не ги правеше по-лоши от останалите. Просто ги правеше по-различни. Тед Бънди. Шоумена. Джон Уейн Гейси. Фелипе Гомес. Йоркширския изкормвач. Андрей Чикатило. Някои изглеждаха по-добре от други, някои бяха по-енергични, някои бяха по-умни, някои излизаха значително извън границите на нормалното. Някои приличаха на съвсем обикновени хора, на други отдалеч им личеше, че са психопати. Никой от тях обаче не беше нещо особено, никой не бе „изтъкан от зло“ в библейския смисъл на този израз. Тези хора просто изпитваха желание да отнемат живота на други човешки същества, за да получат полово удовлетворение, докато наблюдават страданията и гибелта на себеподобните си. Те не бяха въплъщения на дявола. Бяха обикновени хора, извършващи нечовешки постъпки под влияние на замъглените си мозъци. Те не бяха по-различни от маниаците, които проверяват ключалките по десет пъти, след като излязат, или не могат да заспят, докато не измият кухнята. Серийните убийци не са страшни сами по себе си. Страшна е мисълта, че е възможно да си човек, без да изпитваш онова, което чувстват останалите човешки същества.