Преследвана

— Да, има логика в това.

И наистина имаше, затова си позволих да изпусна въздишка на облекчение и за един кратък миг да се отпусна, но дълбоко в себе си усетих, че напрежението си остава в мен. Усмихнах се на Ерик. Той също ми се усмихна и, ето ни двамата, стояхме един срещу друг и се усмихвахме един на друг като малоумни. Напомних си, че Ерик е страхотен приятел. И че се радвам, че двамата отново сме заедно. Радвах се, че отново сме заедно, нали? Тогава защо не можех да си се радвам спокойно и да не допускам хубавите неща между нас да се объркват, да не треперя от страх, че видиш ли, той ще поиска нещо повече?

В този момент споменът за целувката на Старк изскочи от дълбините на съзнанието ми. После се сетих за появата на Калона в съня ми. Той ме бе накарал да почувствам неща, каквито другите момчета дори не се сещаха, че може да предизвикат у мен. Станах толкова рязко, че за малко не съборих стола.

— Трябва да се обадя на сестра Мери Анджела.

Ерик ме изгледа странно, но каза само:

— Добре, разходи се натам, но не се приближавай много до вратата. Ако отвън се въртят някакви същества, не бих искал да те чуят.

Кимнах и му се усмихнах с надеждата, че не изглеждам гузна или виновна. После се отдалечих и огледах помещението. Този път сутеренът не ми се стори толкова отблъскващо мръсен като първия път, когато слязох тук. Няма спор, Стиви Рей и останалите хлапета се бяха потрудили. Мястото беше почистено, а разхвърляните от бездомниците боклуци по пода вече ги нямаше. И за моя радост вече не вонеше на урина, което си беше истински напредък.

Набрах номера на сестра Мери Анджела и мислено стиснах палци, докато чаках да звънне веднъж, два пъти… три пъти… Тъкмо усетих, че стомахът започна да ме присвива, когато тя отговори. Връзката беше ужасна, но все пак се чувахме.

— Зоуи! Радвам се, че се обади! — каза тя.

— Добре ли сте, сестро, как е баба?

— Тя е добре… Всичко е наред. Ние сме… — гласът й се изгуби за момент.

— Не те чувам много добре. Къде сте? Баба в съзнание ли е? — Ба… в съзнание. Ние сме под манастира, но… — телефонът запращя и изведнъж я чух ясно. — Зоуи, ти ли правиш нещо с времето?

— Аз? Не! Ами баба? Тя добре ли е там? В безопасност ли е?

— … добре. Не се безпокой, ние…

И връзката прекъсна.

— По дяволите! Връзката се скапа — закрачих нервно из сутерена, докато се опитвах да я набера отново. Нищо. Имах обхват, но дисплеят гаснеше. Опитах няколко пъти, докато накрая разбрах — не само че няма да се свържа, но като капак на всичко сигналът рязко отслабна. Това ме накара да повторя още по-ядосано. — По дяволите!

— Какво разбра? — приближи се Ерик.

— Не много. Връзката се разпадна и не можах да я набера отново. Но успях да разбера, че е добре. Баба също. Дори е дошла в съзнание.