Нишката на покварата

— Дори тя ме е наранявала в миналото — и то така, както никой до този момент.

Възцари се продължителна тишина. Двамата стояха безмълвни, заслушани в диханието на морето и загледани в мрака. Искаше й се да каже и други неща, ала си замълча, чувствайки, че и без това вече е разкрила твърде много. Пазеше ревниво вътрешното си пространство — така бе свикнала, а и животът я бе научил, че няма смисъл да се променя. Всеки път, когато сваляше бронята си, попадаше на неподходящия човек — ето защо единственото решение беше да не допуска никого до себе си и да отблъсква хората.

Откакто бе заживяла в Лоното, се бе впуснала в две връзки — и двете й изглеждаха задоволителни навремето, ала накрая се бяха оказали празни. Бе прекарала близо три години с единия мъж, преди да осъзнае, че е с него само за да облекчи вината, която изпитваше за смъртта на Тейн — човекът, който я беше последвал в Императорската цитадела заради любовта си към нея и бе загинал там. Връзката й с другия продължи шест месеца, преди той да разкрие отвратителния си характер — нещата се бяха влошили още повече поради обстоятелството, че мъжът бе неспособен да надделее над нея физически заради уменията, които бе усвоила в Аления орден. Кайку не бе забелязала трупания гняв, докато в един момент той внезапно не избухна. Партньорът й я беше ударил веднъж, а младата жена използва силата на своята кана, за да строши костите на ръката му. За нещастие, въпреки недостатъците си, той бе опитен специалист по взривни съоръжения и доста ценен кадър за Либера Драмач, ала постъпката на Кайку сложи край на кариерата му и девойката съжаляваше повече за проблемите, които бе създала на организацията на Заелис, отколкото за това, че го беше осакатила.

Ала имаше и още един човек — той бе влязъл под кожата й преди доста време и Кайку не можеше да го прогони, колкото и да се опитваше. Споменът за него бе натрапчив като шепнещите гласове от бащината й Маска, които от време на време я будеха посред нощ с коварните си съблазни.

— Липсва ми Асара — промълви разсеяно тя, зареяла поглед в тъмнината.

— Асара ту Амареча? — попита Саран.

Кайку рязко се завъртя към него.

— Познаваш ли я?

— Срещал съм я — каза шпионинът. — Не че тогава използваше това име, но, както навярно знаеш, тя никога не се придържа към една самоличност за по-продължително време.

— Къде? Къде си я видял?

Саран вдигна вежди, озадачен от явното нетърпение на събеседничката си.

— Всъщност точно в пристанището, където ще акостираме утре. Преди няколко години. Тя не ме познаваше, ала аз веднага разбрах коя е. Лицето й беше различно, но бях получил сведения за пристигането й. — Той се усмихна вътрешно, доволен от вниманието на Кайку. — Свързах се с нея. Все пак, и двамата сме на една и съща страна.