Нишката на покварата
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9549395146
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нишката на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
Девойката разтвори длани и остави водата да изтече между пръстите й, позволявайки й да отнесе усещането за самата нея в езерцето, съобщавайки по този начин за присъствието й. После положи внимателно дланите си на повърхността, долавяйки как тя се накъдри на вълнички под допира й.
Нещо се задаваше.
Нещо…
Внезапно то я връхлетя, надавайки пронизителни писъци — черна вълна на ужас, която нахлу стремително в гърлото и дробовете й, опитвайки се да я задуши. Смърт, болка и зверство, просмукали се във водата. И заедно с тях — нещо ледено, нещо ледено и покварено, истинско богохулство срещу природата, зловещо същество, което впи ноктите си в нея. Нещо кошмарно се носеше по реката, нещо кошмарно се носеше по реката, а духовете пищяха!
Съзнанието й изведнъж помръкна, съкрушено от невъобразимата жестокост на зверството, и Лусия падна назад върху каменистата почва на полянката, без да издаде и звук.
Осма глава
„Морски слуга“ се носеше из безкрайната чернота, а фенерите по планшира и мачтата му хвърляха самотни отблясъци в бездната. Само една луна се виждаше в небето — Иридима, чиято ярка повърхност бе набраздена от сини нишки, подобно на пропукан мрамор. Дебели, плътни облаци периодично скриваха лицето й, затъмнявайки звездите.
Необичайно студен вятър брулеше платната и люлееше фенерите, карайки Кайку да притиска още по-плътно блузата към настръхналата си кожа. Младата жена стоеше на предната палуба и наблюдаваше съзвездията — ниско на изток се виждаше Кучешкия зъб, а точно над главата й, едва забележим под студеното сияние на Иридима, се очертаваше Човекът с косата. В северната част на небето блестяха двете червени звезди на Този, който чака — досущ като чифт зловещи очи, наблюдаващи света с хищен интерес.
Беше късно и пасажерите спяха, както и по-голямата част от екипажа. Приглушените гласове на моряците, които дежуреха на вахта, се дочуваха едва-едва от задната част на „Морски слуга“, сякаш идваха от друга вселена. Ала тази нощ Кайку не можеше да спи — утре трябваше да пристигнат в Ханзеан и самата мисъл да стъпи отново на сарамирска земя караше сърцето й да пърха като птиче.
Тя усети как очите й започват да се навлажняват. Богове, никога не си беше мислила, че родната земя може да й липсва толкова много — особено след като се бе отнесла така с нея. Ала въпреки обстоятелството, че всичките й близки бяха мъртви, а тя не беше нищо повече от един прокуденик, обречен на изолация от обществото заради Различната си кръв, Кайку обожаваше красотата на хълмовете, равнините, лесовете и планините и гореше от нетърпение да се завърне в родината си след двумесечното си отсъствие.
Погледът й внезапно бе привлечен от лицето на Иридима — най-красивата и ярката от лунните сестри — и момичето изпита силен прилив на благоговение и страх. Тя отправи безмълвна молитва към богинята, както правеше винаги в подобни моменти, и си спомни за деня, когато бе докосната от Лунните деца и се беше почувствала тъй нищожна пред чудовищната им, невъобразима същност.
— Знаех си, че си ти — рече един глас зад гърба й и девойката усети как страхът й се заменя от приятна топлина, разливаща се по тялото й. Кайку се обърна и изгледа преценяващо новодошлия.
— Така ли? — попита тя небрежно.
— Никой друг не се скита по палубите посред нощ — отвърна й Саран. — С изключение на моряците, но техните стъпки са много по-тежки от твоите.
Събеседникът й стоеше близо до нея — по-близо, отколкото трябваше — ала Кайку не направи никакъв опит да се отдръпне. След близо цял месец, през който се виждаха всеки ден, и двамата бяха престанали да крият привличането, което изпитваха един към друг. Това се бе превърнало в пикантна игра между тях — и двамата знаеха за чувствата на другия, ала никой не се решаваше да направи първата крачка и оставяше това на отсрещната страна. Кайку подозираше, че отчасти това се дължеше на съобщението, което куараалецът носеше и мистериозния ореол, с който мисията му го натоварваше. Девойката изгаряше от любопитство да разбере повече за същността на заниманията му, но Саран отклоняваше всичките й усилия да разбули загадката, с което засилваше още повече интереса й.