Кралят-маг
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-600-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-маг». Краткое содержание книги:
Дамастес, млад кавалерийски офицер и луда глава, и изключително надареният магьосник Тенедос е трябвало да загинат в планинска засада. Но враговете им са подценили удивителните сили на ясновидеца-чародей и храбростта на войника. Никой не е могъл да предвиди възникналото между тях приятелство — и как то ще промени историята.
Нуманция е империя в упадък, по границите й властват разбойници, в провинциите кипят бунтове, гражданите й се разкъсват от разногласия. Древни сили на тъмна магия избуяват навсякъде, а имперските водачи, хилавата Власт на Десетимата, не предприема нищо. Ала когато Тенедос и Дамастес започват да надиграват узурпатори и некроманти, се пръсва мълвата, че техният път е пътят на Провидението.
За Дамастес това е пътят към славата и към спечелената любов на една красива злощастна контеса. За Тенедос това е пътят към невъобразимите висоти на амбицията. А за Нуманция пътят им води към възраждане… в служба на Богинята на смъртта.
— Много ясно, че имам — отвърнах твърдо. Поисках му шишенцето със синята прах, за което бях сигурен, че ще си носи. Всички планинци я използват да се цапат с нея около очите — сигурно смятат, че така са по-чаровни. Той се озадачи, но ми го подаде.
Повиках Кърти и му поисках една стрела. След това с още двама души отидох на предишната си позиция и изревах, че искам да видя Вълка. Появи се след малко — навличаше халата си.
— Какво искаш, глупако? Тъкмо се канех да се порадвам на жената.
Не обърнах внимание на думите му и вдигнах високо стрелата, която бях намазал със синята прах на Изаи. Насочих я към Вълка, после към четирите посоки на света.
— Вълко, о, Вълко — извиках с цяло гърло; мъчех се да викам тържествено и злокобно като магьосник. — Това ти е горчивата орис, това е краят твой. Спри греховете свои и помири се със Сайонджи, с Айса, бога на войната, или чуй скърцането на Колелото. Подчини ми се, о, Вълко, и ще живееш. Пусни жената, върни златото и няма да хвърля тази стрела.
Вълка неволно се сниши зад бойниците, но след като не се случи нищо, надникна отново.
— Няма полза да се криеш, о, Вълко. Обречен си — изревах аз. — Не ме карай да хвърлям стрелата, що няма нужда от лък, нито от тетива, а ще те намери сама и ще те убие. О, Вълко, няма укритие от моята стрела, няма стени достатъчно дебели, които да те опазят от нея. О, Вълко, чуй ме и се подчини! Не ме карай да хвърлям стрелата!
Той изчака за заклинание, после почна да се смее, зарева от смях и за момент изпитах надежда, че ще се задуши. Прибра се, без да ми отговори.
Върнах се при бойците. Ескадронен подофицер Биканер изчака да се увери, че никой тях няма да чуе, и ми каза тихо:
— Добра идея, легат. Само че тоя с блъф няма да го пречупиш. Много е корав, за да го прекараш с думи. Ще трябва да пробваме друг план.
Поклатих глава.
— Можем, старши. Но едва след утре, защото играта ми тепърва започва.
Изчаках да се стъмни, повиках Изаи и му казах, че е дошъл моментът да докаже хвалбите си. Исках да изкатери въпросната кула и да изпълни определена задача.
Той пребледня, зашари боязливо с очи и облиза пресъхналите си устни, но нямаше как да не се съгласи.
— Ще се подчиня, легат. Бързо ще стане.
— Имам пълно доверие в теб, Изаи — отвърнах. — Аз тръгвам с теб, а също и пиконосец Кърти, който стреля много точно в тъмното. Ще те прикрива, ако те усетят. Или… — не довърших. Нямаше нужда да уточнявам, че ще го прониже, ако се опита да избяга. — Ако не се върнеш, докато луната се премести един пръст, ще приемем, че си се загубил, и ще тръгнем да те търсим.
Лицето му помръкна. Бях му затворил всякаква вратичка за измъкване. Взех стрелата, на която бях хвърлил „заклинанието“ си, и му повторих какво да направи.
Запълзяхме напред. Кулата беше цялата осветена и отвътре се чуваше смях и песни. Хората на Вълка не бяха приели присъствието ни на сериозно.
Изаи ме погледна, изгледа накриво опънатия лък на Кърти, свали халата си и рече:
— Легате, мисля, че в някой друг живот си бил един от нас.
След което се скри в мрака. Напрегнах очи и след малко ми се стори, че виждам нещо като голям паяк да пълзи бавно нагоре по стената.
След половин час Изаи се върна. Дишаше тежко и кожата му беше изподраскана и разранена.
— Сбърках — изсумтя, след като се загърна в халата си. — Катеренето беше почти невъзможно. Май съм единственият човек из тия чукари, който можеше да се справи.
— Не се съмнявам, че си прав — отвърнах, благодарен на тъмнината, че скри усмивката ми. — Ще се постарая домин Херстал да чуе за храбростта ти и да те възнагради — стига планът ни да подейства.
Върнахме се при другите и зачакахме. След два часа светлините по кулата започнаха да гаснат. После чух как някой изведнъж извика от ужас.
„Много добре — помислих си. — Сега чакаме до съмване.“
Щом слънцето изгря, вратата на кулата се отвори и от нея излезе самият Вълк. Зад него се появи хубавичка млада жена и трима мъже, понесли ковчежета.
Чух мучене и видях, че от селото зад кулата карат няколко глави добитък.
Когато Вълка се приближи, видях, че не е спал добре — около очите му имаше големи тъмни кръгове и беше смъртно пребледнял. В едната си ръка държеше стрелата, която бях накарал Изаи да подхвърли през горния прозорец на кулата и която явно го беше ужасила, когато я е намерил. Зачудих се дали Изаи е имал късмета да я хвърли в спалнята му.