Кралят-маг
- Автор: Банч Кристофер
- Серия: Seer King #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-600-9
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят-маг». Краткое содержание книги:
Дамастес, млад кавалерийски офицер и луда глава, и изключително надареният магьосник Тенедос е трябвало да загинат в планинска засада. Но враговете им са подценили удивителните сили на ясновидеца-чародей и храбростта на войника. Никой не е могъл да предвиди възникналото между тях приятелство — и как то ще промени историята.
Нуманция е империя в упадък, по границите й властват разбойници, в провинциите кипят бунтове, гражданите й се разкъсват от разногласия. Древни сили на тъмна магия избуяват навсякъде, а имперските водачи, хилавата Власт на Десетимата, не предприема нищо. Ала когато Тенедос и Дамастес започват да надиграват узурпатори и некроманти, се пръсва мълвата, че техният път е пътят на Провидението.
За Дамастес това е пътят към славата и към спечелената любов на една красива злощастна контеса. За Тенедос това е пътят към невъобразимите висоти на амбицията. А за Нуманция пътят им води към възраждане… в служба на Богинята на смъртта.
Тъкмо се канех да запитам защо селяните са били толкова глупави, че да позволят на някакъв разбойник да пазарува каквото му трябва, особено след като търговията с Пограничните земи е незаконна, освен в точно определените от властта дни, но ескадронен подофицер Биканер поклати леко глава и си замълчах. По-късно той ми обясни, че граничните села и градчета редовно си търгуват с враговете и често се женят помежду си, което, допълни той: „Прави налагането на закона интересно понякога, щото не знаеш дали ще нагазиш здраво в някоя кръвна вражда, или не.“
Трябваше веднага да яхнем конете и да спасим дъщерята на търговеца, която се казваше Тигриня, преди да са я принесли в жертва на някой тъмен демон, да накажем Вълка и да не забравяме, напомни ни шефът на селото, че той трябва да плати не само за воловете, които ние също трябва да върнем, ако може, но и за двамата убити и тежките рани на слугата му.
Така че прекосих границата в първата си военна кампания — двайсет и седем бойци по дирите на някакъв дрипав разбойник и селското момиче, което беше отвлякъл.
Изаи знаеше къде е леговището на Вълка: на не повече от три левги от границата, малко на север от родното му село, за което разбойникът претендирал, че му е подвластно.
Тръгнахме по една тясна пътека през хълмовете и на два пъти видях незасъхнала волска тор, на не повече от два дни — бяхме на прав път. Чувствах се много уверен, напълно сигурен, че ще унищожим злодея и ще си спечеля голяма почит.
Пиконосецът в авангарда на колоната извика предупредително и видях отпред трима души, точно където пътеката навлизаше в тясно дефиле. Крещяха войнствено и стреляха с лъкове, но стрелите падаха далече.
Бяхме ги спипали! Тъкмо се канех да дам сигнал за атака и ескадронен подофицер Биканер каза:
— Сър!
Имаше нещо властно в тона му и затова се сдържах, въпреки че ме хвана яд — битката не е време за приказки.
— Моля легата да ме прощава, но тукашните имат навик да засмукват войниците — пратят няколко души напред да ги предизвикат, а ядрото лежи в засада.
Като го каза, цялата ми надута самоувереност се изпари и се изругах наум. Знаех, че Биканер е прав, и че освен това Вълка е пуснал заклинание да види дали ще намери глупак, на когото да внуши глупава кръвожадност.
— Колона… стой! — отсякох. — Слез от конете! Ескадронен подофицер Биканер, искам четирима спешени напред по фланговете, по скалите горе. Петима стрелци да навлязат в прохода за поддръжка. Отваряйте си очите да не ни очакват от другата страна.
След като съгледвачите ми поеха напред — прибягваха от укритие на укритие като предпазливи гущери — чух оттатък височината тропот на конски копита.
— Готово — каза Биканер. — Вече няма засада.
Но аз си бях научил урока. Можеше да ни играят двоен блъф — и точно това бяха направили. Зад тесния каньон имаше малко дере, идеално за скриване на конете, докато ездачите им изчакват двайсет и пет идиота да влязат в капана — дере с пресни, още димящи конски фъшкии. Но ездачите на Вълка се бяха оттеглили.
— Така е с Планинските воини — каза старши пиконосец Уейс. — Само в гръб ще те ударят, никога в лице.
Предположих, че вижда нещо недостойно в това шепа зле обучени мъже да не искат да застанат срещу двайсет и седем редовни войници. Аз лично смятах, че всеки, който се бие, както не му харесва, е не само глупав, но и обречен на кратък живот.
Продължихме в планините, но не се натъкнахме на друг капан.
Минахме завоя, след който пътеката продължаваше нагоре по полегат склон с високи голи скатове от двете страни, и най-сетне видяхме твърдината на Вълка на Гази.
Представляваше кръгла кула, с височина около петдесет стъпки и малко повече в диаметър, изградена с плоски камъни, струпани един върху друг и грубо скрепени и измазани с глина. По стените имаше амбразури за стрелба и преброих три етажа и площадка с каменно перило, от която да стрелят. Процепите на горния етаж бяха по-широки, почти колкото прозорци.
Чак замък не можеше да се нарече — не беше и нужно да е замък, за да ни спре.