Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

— Аз също имам главоболие, но това не означава, че ще тръгна да пътувам във времето — рече мама.

— Ти си... ти си такава гад! — отвърна леля Гленда.

— Смятам, че трябва да изходим от факта, че госпожа Шепърд и Гуендолин казват истината — каза господин Джордж, докато бършеше плешивото си теме с кърпичка. — В противен случай отново ще загубим ценно време.

— Не може да говориш сериозно, Томас! — Доктор Уайт удари с юмрук перваза на камината с такава сила, че един калаен съд се катурна.

Господин Джордж подскочи, но продължи да говори със спокоен глас:

— Според казаното, последният скок във времето е бил преди час и половина, два. Можем да подготвим момичето и да документираме следващия скок възможно най-подробно.

— И аз смятам така — каза Де Вилърс. — Някакви възражения?

— Със същия успех мога да говоря и на някоя стена — рече доктор Уайт.

— Така е — съгласи се с него леля Гленда.

— За целта ще предложа кабинета с архивите — каза господин Джордж. — Там Гуендолин ще е на сигурно място и веднага след завръщането й ще можем да я регистрираме в хронографа.

— Аз не бих я допуснал близо до него — обяви доктор Уайт,

— Боже, Джейк, стига вече — отсече Де Вилърс. — Та тя е само едно малко момиче! Наистина ли смяташ, че е скрила бомба под униформата си?

— И другата беше само едно малко момиче — възрази презрително доктор Уайт.

Де Вилърс кимна на Томас Джордж.

— Ще направим това, което предложи. Погрижи се за всичко.

— Ела, Гуендолин — обърна се господин Джордж към мен.

Аз не помръднах.

— Мамо?

— Всичко е наред, мила, ще те чакам тук. — Тя се усмихна измъчено.

Погледнах към Шарлот, която продължаваше да гледа към земята. Леля Гленда бе затворила очи и примирено се бе облегнала назад. И тя изглеждаше така сякаш я мъчеше силно главоболие. Докато баба ми ме гледаше, сякаш ме вижда за първи път. А може инаистина да беше така.

Малкото момченце отново надникна иззад доктор Уайт. Бедното, малко хлапе. Злобният старчок не му бе проговорил нито веднъж, игнорираше го сякаш е невидим.

— До скоро, миличко — каза ми мама.

Господин Джордж взе ръката ми се усмихна окуражително. Колебливо отвърнах на усмивката му. Някак си го харесвах. Във всеки случай от всички тук той беше най-любезният. И единственият, който изглежда ни вярваше. Въпреки това не ми се искаше да оставя майка си сама. Когато вратата се затвори зад нас и вече стояхме в коридора, за малко да започна да цивря: „Искам да остана при мама!". Но се взех в ръце.

Господин Джордж бе пуснал ръката ми и тръгна пред мен, първоначално по същия път, по който бяхме дошли, после излязохме през една врата в друг коридор, слязохме по едни стълби, после минахме през друга врата в друг коридор — истински лабиринт. Въпреки че горящи факли повече биха подхождали, коридорите бяха оборудвани с модерни лампи, които светеха силно като дневна светлина.

— В началото изглежда объркващо, но след известно време човек се ориентира. — Отново слязохме по едни стълби, този път с повече стъпала, които сякаш водеха безкрайно дълбоко в земните недра. — Рицарите тамплиери са построили тази сграда през дванайсети век, а преди тях тук са били римляните, а още по-рано — келтите. За всички тях мястото е било свещено и до днес нищо не се е променило. Колко е специално може да се усети навсякъде, не смяташ ли? Сякаш от това късче земя се излъчва специална сила.