Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Лус я хвана за ръката.
— Какво правиш? Не можеш да се върнеш там. Да се махаме от тук!
Офелия издърпа ръката си.
— Остави ме! Тя е в коридора. Трябва само да отворя вратата.
— Къде е Анхел?
— Припадна. Но когато се събуди, ще я убие. Знам, че ще го направи. За да ми отмъсти.
Лус мълчаливо въздъхна.
— Добре! Аз ще ти я доведа.
Но се ужасяваше от мисълта, че ще влезе в къщата, при мъртвопияния Анхел.
— Сигурна ли си, че няма да се събуди?
— Да! Ето, вземи.
Офелия бръкна в джоба на широкото си палто и извади връзка с ключове. Те издрънкаха шумно в тихата нощ.
Лус сграбчи връзката и обви пръсти около нея, за да заглуши звука.
— Остави чантата и влизай в колата. Ей сега се връщам. — Тръгна нагоре, но после се спря. — Какво е кучето ти?
— Чихуахуа. Не хапе.
— О, добре — каза тя и въздъхна с облекчение. Поне не беше питбул.
Качи се по стъпалата, отключи вратата и я отвори бавно, очаквайки кучето да се нахвърли върху нея. Или по-лошо, Анхел…
Но коридорът беше празен. Разтвори вратата по-широко, присвивайки очи към тъмното антре. Какво беше името на кучето? Сали? Сви устни и започна да издава приканващи звуци.
— Тук, Сали — провикна се тихичко тя. — Хайде, момичето ми!
Чу приглушено ръмжене някъде навътре в мрака. Пристъпи плахо из неосветения коридор. Беше влажен и изпълнен с миризмата на готвено и олио. Направи още една крачка напред и чу тътрене и затваряне на врата зад себе си. За секунда се озова сред непрогледен мрак. Сърцето й заби бясно.
— Сали, ела! — прошепна Лус.
Звукът от нокти, тракащи по стъпалата нагоре, я накараха да изскърца нервно със зъби. Хвана се за перилата на стълбището и започна да се изкачва като сляпа жена. С всяка стъпка нагоре ръмженето ставаше по-силно. Когато стигна до третия етаж, видя нещо свито пред вратата на един апартамент.
— Хайде, Сали. Всичко е наред, няма да те нараня, малък плъх такъв — каза Лус с възможно най-сладкия си тон.
Но чихуахуато нямаше никакво желание да има нищо общо с нея. Сви се надолу към земята, повдигна една лапа и оголи зъбите си, ръмжейки все по-високо. Лус направи крачка напред. Това беше прекалено за обезумялото куче. То избухна в писклив, неспирен лай. Момичето ужасено застина на място. Анхел сигурно беше мъртъв, щом не чуваше това. За да я опровергае, от вътрешността на апартамента се чу силен звук, като от падане на стол върху пода.
— Край!
Лус се наведе, грабна кученцето с една ръка, а с другата се хвана за перилото. Затича се по стъпалата колкото можеше по-бързо. Токовете на ботушите й отекваха силно из тесния коридор, но вече не й пукаше. Когато стигна до първия етаж, чу гласа на Анхел, който викаше сънливо някъде отгоре:
— Кой е там? Офелия?
Лус блъсна предната врата и изхвърча навън, мъкнейки кучето, което се опитваше да избяга от нея. Със свободната си ръка вдигна чантата на Офелия и се затича към колата. Офелия й отвори, Лус метна кучето в скута й и тресна рязко вратата. После изтича до багажника, хвърли вътре пътната чанта и натисна с все сила, за да я натъпче в малкото пространство.
Внезапно вратата на къщата се отвори, Анхел се появи отпред и застана с леко разперени ръце, поклащайки се на токовете на обувките си и взирайки се около себе си с пиянско объркване. Направи няколко крачки напред, докато се опитваше да се сети коя е тя. После забеляза Офелия в колата.
— Хей! — изрева той. — Къде си мислиш, че отиваш? Излизай от колата!
Слезе на долното стъпало, а входната врата се тръшна, зад него, което го ядоса още повече. Вдигна юмрука си.
— Не ме карай да слизам долу и да те измъквам от там!
— Тръгвай! Тръгвай! — пищеше ужасено Офелия.
Лус стисна устни, грабна щангата, която държеше в багажника, и я вдигна високо над главата си.
— Стой на място! — изкрещя гневно тя. — Чу ли ме? Не се приближавай до нея или ще извикам ченгетата!
Анхел отстъпи назад. Олюля се, изгуби равновесие и се строполи на стълбището.
Лус затвори капака на багажника и изтича, за да влезе в колата. Хвърли щангата на задната седалка. Ръцете й трепереха толкова силно, че не успяваше да извади ключа от джоба на дънките си, за да запали двигателя. До нея Офелия беше прегърнала треперещото кученце в скута си. Очите й бяха вперени в пияния мъж, който се опитваше да се изправи на крака.