Опасни тайни
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Lying Game #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-619-165-012-5
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Опасни тайни». Краткое содержание книги:
Ще се скриеш ли?
Или ще търсиш отмъщение? В лабиринта от опасни тайни има само една пътека за теб…
Сара Шепард, автор на бестселър №1 в класацията на Ню Йорк Таймс — „Малки сладки лъжкини“.
Една приковаваща нова серия за тайни, лъжи и убийствени намерения — ИГРА НА ЛЪЖИ.
Тя бързо пусна ракетата. Беше оставила отпечатъците си по нея. Спомни си какво й беше казал Итън, след като тя му беше признала коя е в действителност: Ако избягаш сега, всички ще помислят, че ти си го направила.
Може би точно това беше намерението на Лоръл: Ема да намери ракетата. Да я докосне. За да може да я натопи за убийството на близначката й.
Нещо изскърца.
По стълбите отекнаха стъпки. Ема се отдръпна точно когато вратата се отвори. На прага застана господин Мърсър и я погледна изненадано.
— Сътън?
— Ъъъ, здрасти — рече Ема и прокара пръсти през косата си с разтуптяно сърце. Тя пристъпи напред, за да прикрие падналата ракета.
Господин Мърсър се облегна на касата на вратата и повдигна вежди.
— Лоръл знае ли, че си тук?
— Ами… — Мислите на Ема се разлетяха в хиляди посоки, опитвайки се да открие подходящо извинение. — Просто търсех една гривна, която Лоръл взе назаем. Искаше ми се да я нося на партито. — Ема сви рамене и разпери ръце. — Но не успях да я намеря — рече тя. — Сигурно си я е сложила.
Господин Мърсър погледна часовника си.
— Като стана въпрос за това, може би е време и аз да се приготвям. — Той потупа с длан по вратата. — Не мога да закъснявам за собственото си парти, нали?
Ема се насили да се усмихне. Веднага, щом бащата на Сътън се обърна с гръб към нея, тя изрита ракетата обратно под стола, сякаш беше просто някаква стара вещ, а не оръжие на убийство. Стомахът й се сви, когато в главата й се появиха картини как Лоръл удря с нея Сътън по главата.
Подобни картини се въртяха и в моето съзнание. Затворих очи и се опитах да си спомня как Лоръл ме пребива до смърт… но не открих нищо. Точно когато се наканих да се откажа, пред очите ми проблесна един образ: Лоръл и аз стоим на надвисналата над каньона Сабино скала — същата, на която бях завела Теър. „Красиво е, нали?“ — попитах я аз. Светлите й очи огледаха стените на каньона и устните й се разтегнаха в лукава усмивка. И тогава тя произнесе ясно и отчетливо: „Това е идеалното място, където да изчезне човек“.
15.
Изненада за рожден ден
Ема слезе от колата на господин Мърсър и го изчака да даде ключовете на русокосия камериер, облечен в униформа в червено и златно.
— Добре дошли в Лоус Вентана Кениън, господин Мърсър — пропя младежът, махвайки с ръка към хотела зад гърба му.
— Благодаря — кимна господин Мърсър и уверено закрачи към входа на курорта, сякаш беше идвал тук стотици пъти. И сигурно беше така — Сътън сигурно също беше идвала. Но за Ема това място беше абсолютно ново. Паркингът беше пълен с бентлита, мерцедеси висок клас и лъскави поршета. Самият хотел беше построен от кафеникав камък и се вписваше добре в осеяната с кактуси планина, която се издигаше зад него. От двете страни на входа имаше два врящи казана, а през голямата стъклена двойна врата се виждаше луксозно мраморно фоайе. „Момиче от малък град влиза в петзвезден хотел“, побърза да измисли Ема поредното вестникарско заглавие. В сравнение с този хотел малкият спа курорт в Невада, където Ема беше работила като камериерка, изглеждаше като занемарена автомивка.
В съзнанието ми проблесна спомен. Видях се как заедно с приятелките си карам курс по йога в двора на това място. Личеше си, че е лято, защото всички се потяхме, а беше една седем сутринта. В края на курса, когато инструкторката каза на всички да легнат и да прояснят съзнанията си, в моята жужаха безброй мисли. Въпреки това не можех да разбера какво точно ме притесняваше. Това, че се срещах едновременно с Гарет и Теър? Ревнивата ми по-малка сестра? Дали знаех, че оставаха няколко седмици — или може би дори дни — до моята смърт?
— Тъкмо пристигнахме — каза Лоръл по телефона си, когато двете с Ема влязоха във фоайето. Тя говореше с госпожа Мърсър, която бе дошла тук няколко часа по-рано, за да довърши някои неща. Баба беше пристигнала с нея и сигурно пренареждаше салфетките и сребърните прибори по масите.
Лоръл прибра телефона в чантата си и стрелна Ема с поглед.
— Не ми изглеждаш в особено купонджийско настроение. Я живни малко!
Ема се опита да не потрепне. Лоръл се беше прибрала вкъщи около пет минути след като Ема беше избягала от стаята й. Беше я видяла как влиза в спалнята си и застава по средата на килима, потупвайки замислено с пръст по устната си. След това се завъртя и впери поглед в Ема, която рязко се обърна и бързо влезе в банята, сякаш изобщо не се интересуваше от нея. Знаеше ли Лоръл, че е влизала в стаята й? Знаеше ли какво бе открила там?