Ледената пустиня

— Ами яж, защото ще заприличаш на рентгенова снимка — настоя Карла.

Карла беше особено агресивна и се провъзгласих за защитник на Мерицел.

— Не се заяждай с нея.

Не можех да добавя, че е сама и влюбена, че чака дете, че хормоните й са променени, че е емоционално засегната и причината за цялата тази каша съм аз, защото бащата на детето обича мен, а не нея.

Но Карла в отговор взе вилицата, набучи няколко зеленчука и ги пъхна в устата на Мерицел, която се отбраняваше, плюеше и си тръскаше главата като малко дете. После стана набързо и се затвори в банята. От коридора чувахме как хлипа, дави се и се напъва да повърне.

Карла беше изумена.

— Повръща.

— Аха — отвърнах й примирено.

Мерицел се беше затворила така, че не можех да помогна поне като й придържам главата.

— Толкова ли бяха противни задушените ми зеленчуци?

— Не е това. Не си ли забелязала?

Имах предвид бременността на Мерицел, но Карла го изтълкува другояче:

— Анорексия!

Опитах се да я разубедя с аргументи:

— Нещо стомахът й не е наред.

Но Карла си вадеше изводи.

— Колко съм била сляпа! Всичко, което хапне, го повръща, затова е станала кожа и кости. Разбира се, анорексия.

За Карла всяко момиче, което не беше като мечка, бе кожа и кости. Например аз.

— Мерицел не повръща всичко, което яде. Просто е слаба и яде по-малко.

Карла потропа няколко пъти по вратата, за да я принуди да излезе, и отново ме изненада:

— Мерицел, мила, извинявай за всичко, което ти наговорих. Хайде, излез. Тази история с гаджето ти те съсипва.

— Не ви искам съчувствието.

Даде ни го да разберем, когато отвори вратата.

— Не искам никой да ме съжалява.

Заплака и ме прегърна.

— Не искам Гунар да изпитва състрадание към мен! — избухна най-накрая, когато бяхме вече сами с нея в стаята ми.

Тогава ми довери проблема си:

— Бременна съм.

Прегърнах я, за да не забележи, че съм в неловко положение, и за да не си даде сметка, че вече зная. Малко по-ободрена, най-накрая ми разясни всичко:

— Гунар вече не ме обича, но ме помоли да се съберем заради бебето.

Не казах нищо, защото не бях безпристрастна. Мерицел продължи:

— Не знам какво да правя. Не знам дали ще имам смелостта да отгледам детето сама, но не искам Гунар да изпитва състрадание към мен.

Погалих я по косата с обич. Напълно я разбирах. Мерицел беше притеснена, докато говореше за Гунар.

— Сякаш не е той. Сякаш са го подменили. Да не се е влюбил в друга?

Мисля, че без да искам, я оскубах.

— Ти как мислиш? — настоя тя и впери в мен чистия си невинен поглед.

Трябваше да бъда честна.

— Може би, но щом ти е казал, че ще остане с теб, ти си тази, която има последната дума.