Проходът

Една слънчева сутрин изкараха снегохода и натовариха багажа си. От стрехите висяха гигантски висулки като дълги, блестящи зъби. Гриър, който помагаше на Майкъл в поправянето на машината — оказа се, че някога бил механик и разбираше нещичко от двигатели, — седна в кабината до него. Останалите щяха да пътуват отгоре, на широка метална платформа с перила. Махнали бяха греблото, за да намалят теглото с надеждата да спечелят още няколко километра с малкото гориво, с което разполагаха.

Майкъл отвори прозореца и се провикна към задната част на машината.

— Всички ли се качиха?

Питър привързваше последната част от багажа към снегохода. Ейми се беше настанила при парапета. Холис и Сара стояха под него и подаваха ските.

— Задръж минута — отговори той. Стана и сви ръцете си на фуния пред устата си. — Лиш, размърдай се!

Тя излезе от хотела. Като всички, и тя носеше червено яке с надпис СКИ ПАТРУЛ на гърба, малки кожени ботуши, които пасваха на ските, а панталоните ѝ до колене бяха покрити с чифт платнени гамаши. Косата ѝ отново беше пораснала в още по-наситено червен цвят, но скрита в по-голямата си част от шапката с издължена периферия. Тъмни очила с прикрепени към стъклата кожени парчета скриваха очите ѝ и покриваха страните на лицето ѝ като чифт опулени очи.

— Ние не тръгваме ли постоянно нанякъде, или така ми се струва — отговори му тя. — Исках да се сбогувам с мястото.

Стоеше на края на верандата, на десетина метра и горе-долу на височината на платформата на снегохода. Питър позна по внезапно извилата се усмивка на лицето ѝ и начина, по който наклони глава — първо на една страна, после на друга — какво се канеше да направи, измерваше разстоянието и ъгъла. Махна шапката си, остави косата си на слънчевата светлина и я вмъкна в якето, върна се три стъпки обратно и приклекна. Ръцете ѝ отстрани, полюля се, после замръзна. Изправи се на пръсти.