Проходът

Седемдесет и едно

Спуснаха се от планината като топяща се река, яздеха по снега. Спуснаха се като един, носеха раници, размахваха ножове. Спуснаха се в долината, Майкъл на кормилото на верижния снегоход, до него седеше Гриър, останалите бяха отгоре, вятърът брулеше, а слънцето жареше лицата им. Спуснаха се най-после в дивата местност, която завземаха обратно.

Прибираха се у дома.

Прекараха в планината сто и дванайсет дни. И през цялото това време не бяха видели нито един вирал. По цели дни кръстосваха билото, снегът се сипеше и ги затвори в стария хотел. Огромна каменна сграда с врати и прозорци, заковани с тежки винтове с шперплат. Очакваха вътре да намерят трупове, но мястото се оказа празно, мебелите около огнището в подобното на пещера помещение бяха покрити с призрачни бели чаршафи, килерът на просторната кухня пазеше всевъзможни консерви, много от които все още с етикетите. На горните етажи имаше лабиринт от спални, в мазето стоеше огромна притихнала печка и на дълги рафтове висяха ски. Мястото приличаше на ледена гробница. Не знаеха дали коминът не е запушен, най-малкото щеше да е пълно с окапала шума и птичи гнезда. Оставаше им само да запалят огън и да се надяват всичко да е наред. В канцеларията откриха кутии с пакети хартия, разопаковаха я, за да я запалят, и със секирата на Питър насякоха два стола от столовата. След няколко задушливи минути стаята се изпълни със светлина и топлина. Смъкнаха матраци от втория етаж и спаха до огъня, докато отвън снегът трупаше.

На следващата сутрин откриха снегохода: цели три стояха на веригите си в гаража зад хотела.

— Ще успееш ли да накараш някои от тия чудесии да заработят? — попита Питър Майкъл.

Отне му по-голямата част от зимата. По това време вече всички бяха полуобезумели, нетърпеливи да тръгват. Дните станаха по-дълги, а слънцето започна все по-отчетливо и доловимо да топли, но снегът си оставаше дълбок, издигаше се на огромни преспи до стените на хотела. Изгориха по-голямата част от мебелите и парапетите на верандата. От трите снегохода Майкъл извади достатъчно части за един, който да се задвижи, или поне така мислеше той. Проблемът беше горивото. Огромният резервоар зад навеса се оказа празен, ръждясал и разцепен. Разполагаха само с горивото в самите снегоходи, няколко литра, примесено с ръжда. Майкъл го изсипа в пластмасови кофи и го прецеди през фунии и кърпи. Остави го да престои една нощ, после отново го прецеди, всеки път измъкваше остатъците, но пък и намаляваше количеството му. Когато най-накрая остана доволен от качеството на горивото, бяха останали по-малко от двайсет литра, които отново наля в снегохода.

— Нищо не обещавам — предупреди всички останали. Сторил беше всичко по силите си, за да прочисти резервоара за гориво, като беше наливал с литри разтопен сняг през него, което пък набързо съсипа бензиновия маркуч.

— Проклетото чудо може и да мине стотина метра — каза той. Но си знаеше, че няма да приемат предупреждението му сериозно.