Каменният кръг [bg]

Не довърших. Той се наведе напред и сграбчи здравата ми ръка толкова силно, че изписках от изненада.

— По дяволите, чуй ме! Това не е смешно!

— Е… сигурно — казах колебливо. — Не исках да ти се присмивам… но, Джейми, аз живях в Бостън почти двайсет години. А ти не си стъпвал в Америка!

— Така е — отвърна спокойно. — Мислиш ли, че сега е същото, сасенак?

— Е… — започнах и спрях. Бях виждала доста исторически сгради близо до Бостън Комън, на които имаше малки месингови плочи, свидетелстващи, че повечето от тях са построени след 1770 година; а повечето доста по-късно…

— Е, не — признах. — Знам, че не е същото. Но не мисля, че е пълна пустош. Има градове, малки и големи; в това съм сигурна.

Пусна ръката ми и се облегна назад. Все още държеше портокала в другата ръка.

— Сигурно — започна бавно. — Но не се чува много за градовете… само, че е диво и свирепо място, макар и много красиво. Но аз не съм глупак, сасенак. — Гласът му се изостри леко и той зарови яростно палец в портокала и го раздели на две. — Не вярвам в нещо само защото някой го е написал на книга… за бога, нали аз ги печатам пущините! Много добре знам какви шарлатани и глупаци са някои писатели… виждам ги! И определено знам разликата между измислица и безстрастни факти!

— Добре. Макар че не съм сигурна, че е толкова лесно да се намери тази разлика в печатно издание. Но дори всичко за ирокезите да е истина, целият континент не гъмжи от свирепи диваци. Виж, в това съм сигурна. Америка е много голяма — добавих внимателно.

— Ммффммм — каза той, явно неубеден. Насочи вниманието си към портокала — разделяше го на парченца.

— Това е много смешно — казах с горчивина. — Когато реших да се върна, изчетох каквото намерих за Англия, Шотландия и Франция от това време, затова знам какво мога да очаквам. А ето че се оказахме на място, което не познавам, защото никога не ми е хрумвало, че ще прекосим океана, като се има предвид морската ти болест.

Той се засмя неохотно.

— О, да, никога не се знае какво ще направиш, докато не го направиш. Повярвай ми, сасенак, веднъж да върна Иън, никога вече няма да стъпя на проклета плаваща дъска през живота си — освен за да се върна в Шотландия, когато дойде време — добави той след кратък размисъл. Предложи ми парченце портокал и аз го приех като знак за примирие.

— Като стана дума за Шотландия, все още имаш печатарската си преса, чака те в Единбург. — Може да ни я изпратят… когато се установим в някой по-голям американски град.

Той ме погледна стреснато.

— Мислиш ли, че е възможно да се прехранваме с печатарство? Там толкова много хора ли има? Все пак градът трябва да е голям, за да се нуждае от печатар и книгопродавец.

— Сигурна съм, че ще се справиш. Бостън, Филаделфия… не и Ню Йорк все още. Може би Уилямсбърг? Не знам кои точно, но има няколко града, които са достатъчно големи, за да се нуждаят от печатар — и със сигурност пристанищата. — Спомних си плющящите афиши — които рекламираха дати на отплаване и акостиране, продажби на стоки и набиране на моряци, — по стените на всяка кръчма по брега на Хавър.