Каменният кръг [bg]

Той не каза нищо, но издиша доста силно през носа. Чувах го как върви из стаята, прибира кутийката и окачва полата ми. Усещах мястото на инжекцията като възел под кожата си.

— Съжалявам — казах. — Не исках да прозвучи така.

— Е, така е — отговори той. — Наистина е по-лесно да убиеш някого, за да спасиш живота си, отколкото да нараниш някого, за да спасиш неговия. Ти си много по-смела от мен, да знаеш.

Отворих очи и го погледнах.

— Нищо подобно.

Той се вгледа в мен с присвити сини очи. Ъгълчето на устата му се изви нагоре.

— Да, нищо подобно — съгласи се.

Засмях се, но ръката ме заболя.

— Не съм и ти не си, и на мен това изобщо не ми пречи — казах и затворих пак очи.

— Ммфм.

Чувах тропота на крака на палубата горе, гласът на господин Уорън се извиси над него. Бяхме минали покрай Грейт Абако и Елеутера през нощта и сега се отправяхме на юг, към Ямайка, с попътен вятър.

— Аз не бих рискувала да ме застрелят, секат, арестуват и обесят, ако имах друг избор — казах аз.

— Аз също — отвърна той сухо.

— Но ти… — започнах и спрях. Погледнах го с любопитство. — Наистина го мислиш — казах бавно. — Че не си имал избор, нали?

Извърна се леко от мен, вгледан в левия борд. Слънцето сияеше по дългия му прав нос и той го потърка леко с пръст. Широките рамене се вдигнаха и отпуснаха.

— Аз съм човек, сасенак — каза много тихо. — Ако съм мислил, че имам избор… може би нямаше да го направя. Не е нужно да си толкова смел, ако знаеш, че можеш да го избегнеш, нали? — Погледна ме с лека усмивка. — Като раждането, нали? Знаеш, че трябва да го направиш и няма значение дали те е страх — ще го направиш. Кураж е нужен само когато знаеш, че можеш да откажеш.

Лежах неподвижно и го гледах. Той беше затворил очи и се облегна в стола си, кестенявите мигли бяха дълги и абсурдно детски на бузите му. Странно контрастираха със сенките под очите и дълбоките бръчки в ъгълчетата им. Беше изморен; почти не бе спал от появата на пиратския кораб.

— Не съм ти казвала за Греъм Мензис, нали? — казах накрая. Сините очи се отвориха.

— Не, кой е той?

— Един пациент. В болницата в Бостън.

Греъм беше в края на шейсетте; шотландски имигрант, който не бе загубил акцента си въпреки почти четирийсетте години в Бостън. Беше рибар, или поне е бил навремето; когато го срещнах, притежаваше няколко лодки за лов на омари и оставяше другите да излизат в морето вместо него.

Много приличаше на шотландските войници, които познавах от Престънпанс и Фолкърк; стоик с чувство за хумор, готов да се пошегува с всичко, което бе твърде болезнено, за да бъде изстрадвано в мълчание.