Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Те не разбират и една дума, Човек-Сланина!
Круппе се обърна и видя препускащите към него Хетан и Кафал. Жената се смееше.
— Нито дума, дару. И толкова по-добре. Иначе щяха да ти изтръгнат сърцето от гърдите заради тези проклятия!
— Проклятия? Скъпа, убийственият гняв на Круппе е виновен за това. Нажеженият му до бяло гняв, който заплашва да изпепели всичко около него! Това побесняло животно, разбираш ли…
— Не става дори за ядене — отбеляза Хетан. — Ти как мислиш, братко?
— Много е мършаво — съгласи се Кафал.
— При все това Круппе моли най-покорно за прошка от свое име и от името на предостойния звяр, който язди. Простете ни, о, дългокрака рожбо на Хъмбръл Тор, молим ви!
— Имаме един въпрос към теб, Човек-Сланина.
— Трябва само да попиташ и Круппе отговаря. Цял е засиял с истината, словата му са гладки като балсам, който да придаде ухание на непорочната ви кожа — ей там, малко над лявата гръд може би? Круппе разполага с…
— Не се съмнявам — прекъсна го Хетан. — Както и че ако ти водеше тази война, щеше да е свършила, преди да съм ти задала въпроса. А сега млъкни, дару, и слушай. Погледни, ако обичаш, към малазанските редици по онзи път. Покритите с платнища фургони, тътрещите нозе отряди, които вървят между тях и покрай тях и вдигат облаци прах към небето…
— Чаровнице скъпа, ловкиньо, насочила стрелата си към самото сърце на Круппе! Моля, продължи до края този свой лишен от въпросителни въпрос, словата си натрупай и слепи в най-дебелата свещ, та да запаля неугасимия пламък на любовта в негова чест.
— Казах гледай, дару! Наблюдавай! Не забелязваш ли нещо странно у тези наши сегашни съюзници?
— Сегашни. И минали, и бъдещи също, уверява те Круппе. Малазански загадки, да! Странни хора, заявява Круппе. Дисциплината в споменатата колона походна се приближава до своя край, прах се вдига на левги назад и напред, ала това, което се вижда е… м-да, нищо повече от прах.
— Точно моето наблюдение — изръмжа Хетан.
— И остро, при това.
— Е, значи си го забелязал.
— Да забележа какво, скъпа? Изящните извивки на твоята особа прелестна? Как би могъл Круппе да не забележи такава възхитителна, макар и леко варварска красота? Като прериен цвят…
— … който всеки миг може да те убие — ухили се Хетан.
— Прериен цвят, отбелязва Круппе, каквито разцъфват по трънливия кактус…
— Внимавай в картинката, Човек-Сланина.
— Круппе и картинката са братче и сестриче и…
— Тази сутрин — прекъсна го Хетан — гледах как една рота морски пехотинци смъкна палатките на три роти, из целия малазански лагер. По една на всеки три, навсякъде.
— Е, да, човек може да разчита на малазанците!
Хетан стисна мазната яка на палтото му, надигна го от седлото, ухили се широко и му изсъска:
— Слушай, Човек-Сланина. Когато легна с теб, а то ще е скоро, на това муле ще му трябва носилка, за да откара онова, което ще остане от теб. Да завличаш всички в танца си от думи може да е чудесен талант, но мръкне ли се, ще ти избия дъха от дробовете. Дума няма да можеш да кажеш дни наред. И всичко това ще го направя, за да докажа кой е главният от двама ни. Значи, още една думичка от теб, и няма да искам да чакам до стъмване — такова зрелище ще направя за тези деца и всички останали, че няма да го преживееш, дару. А, виждам в опулените ти очи, че си ме разбрал. Добре. Сега престани да стискаш това муле между коленете си — животното го мрази. Настани се в това седло все едно, че е кон, за какъвто то самото се мисли. То забелязва как яздят всички останали, забелязва как конете носят ездачите си. Очите му шарят непрекъснато — не си ли го забелязал? Това е най-будното животно, което този свят е виждал, и не ме питай защо. Толкова. До тази вечер, Човек-Сланина, когато ще се погрижа да се стопиш. — И го пусна.
Останал без дъх, Круппе се смъкна на седлото. Отвори уста да каже нещо, но побърза да я затвори.
— Бързо се учи, сестро — изсумтя Кафал.
— Всички го правите, братко.
Двамата се отдалечиха.
Зяпнал след тях, Круппе измъкна кърпата от ръкава си и забърса потта от челото си.
— Горкият аз. Горкият, горкият аз. Чу ли, муле? Круппе е този, който е обречен. Обречен!
Уискиджак изгледа двете застанали пред него жени и заяви:
— Не разрешавам.
— Тя не е тук, сър — повтори едната морска пехотинка. — Вече няма кого да пазим, нали?
— Няма да се върнете в ротата си. Оставате при мен. Други въпроси имате ли? Не. Свободни сте.
Двете се спогледаха, отдадоха чест и си тръгнаха.
— Понякога — обади се Артантос, който стоеше малко встрани — се връща и си забива зъбите, нали?