Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Изчака, докато войниците му се пръснат. След няколко мига усети до себе си нечие присъствие и се обърна. Туист, командирът на Черните моранти, беше застанал до него.
— Капитан Паран.
— Да?
— Искам да разбера дали благословихте баргастките богове. В Капустан, или може би след това.
Паран се намръщи.
— Бях предупреден, че може да ме помолят, но не, повече не са се обръщали към мен.
Воинът в черната броня помълча.
— Но все пак признавате мястото им в пантеона.
— Не виждам причина да го отричам.
— Означава ли това „да“, капитане?
— Е, добре. Да. Защо? Нещо не е наред ли?
— Всичко е наред. Скоро ще умра и искам да знам какво ще очаква душата ми.
— Баргастките шамани признаха ли най-после, че делят обща кръв с морантите?
— Техните изявление в полза на едното или другото са без значение, капитане.
— А моите са?
— Вие сте Господарят на Колодата.
— Какво е причинило разделението, Туист? Между морантите и баргастите?
Достижителя бавно вдигна съсухрената си ръка.
— Навярно в някое друго измерение тази ръка е здрава, а останалото от мен е съсухрено и безжизнено. Навярно — продължи той — тя вече е в здравата, силна прегръдка на един дух. Който сега очаква пълното ми, окончателно достигане до онзи свят.
— Интересна гледна точка.
— Перспектива, капитане. Баргастите биха искали да ни видят съсухрени и безжизнени. За да бъдем отрязани.
— Докато вие гледате на това по обратния начин?
Туист сви рамене.
— Ние не се боим от промяна. Не й се съпротивляваме. Баргастите трябва да приемат, че израстването е необходимо, макар и да е болезнено. Трябва да научат онова, което морантите са научили отдавна, когато ние не извадихме мечовете си, а вместо това поговорихме с Тайст Едур — сивокожите морски скитници. Поговорихме, за да открием, че и те са точно толкова объркани, колкото и ние, точно толкова уморени от война и готови за мир.
— Тайст Едур?
— Децата на Разбития лабиринт. Къс от него беше открит в огромния лес на Морант, който щеше да стане новото ни отечество. Куралд Емурлан, истинският лик на Сянката. Бяха останали толкова малко Тайст Едур, че предпочетохме да ги приемем с гостоприемство. Последните от тях вече ги няма, няма ги в Морантския лес отдавна, но тяхното наследство ни направи такива, каквито сме.
— Достижителю, може би ще ми трябва известно време, за да осмисля това, което току-що ми описа. Имам въпроси…
Туист отново сви рамене.
— Ние не избихме Тайст Едур. В очите на баргастите това е най-тежкото ни престъпление. Чудя се обаче дали Древните духове — вече богове — го виждат в подобна светлина.
— Те са имали много време да мислят — измърмори Паран. — Понякога е нужно само това. Ядрото на мъдростта е търпимост. Така мисля.
— Ако е така, капитане, трябва да сте горд.
— Горд?
Достижителя бавно се обърна — бойците му тихо подвикваха: съобщаваха, че са готови за полета.
— Сега се връщам при Дужек Едноръкия. — Замълча, после добави: — Малазанската империя е мъдра империя. Мисля, че това е рядка ценност. Затова желая на нея — и на вас — всичко добро.
И тръгна.
„Търпимост. Може би. Не забравяй тази дума, Гъноуз — нещо ти нашепва, че тя ще се окаже опорната точка в онова, което предстои…“
Мулето на Круппе бързо го понесе по крайбрежния насип, през гъстата маса крачещи по пътя войници — които се пръсваха пред пътя му, — а след това надолу по късия склон към равнината. Изпратиха го окуражителни викове.
— Безмозъчен звяр! Сляпо, опърничаво, ревящо създание на Бездната! Спри, крещи с цяло гърло Круппе! Не, не натам…
Мулето заситни в бърз тръс към най-близкия клан на Белоликите баргасти.
Десетина оцапани с боя хлапета се втурнаха да ги посрещнат.
Изведнъж стъписано, мулето се запъна и Круппе залитна над врата му. Животното се обърна и продължи ходом, като пляскаше с опашка по задницата си.
Даруджистанецът успя някак да се изправи и запъшка.
— Спортът е безумие! — подвикна той на децата, подтичващи от двете му страни. — Вижте ги тези ужасни палавници, вече с толкова здрави и стегнати мускули, че да се смеят с глупава наслада на горката съдба на Круппе! Проклятието на физическото здраве и закаленост ги е разстроило. Скъпи Круппе, прости им, както се полага на прекрасния ти нрав, на благото ти добродушие, на твоята безценно достолепна лекота в компания с онези, на които годинките им липсват, за жалост. Ах, вие, бедни същества, тъй късокраки още, ала изпаднали в такава самозаблуда, с тези изражения на малоумна мъдрост. Перчите се на това разстроено муле и така оставате слепи за трагичната истина — вашето племе е обречено, заявява Круппе! Обречено!