Спомени от лед

Планините на привидението се издигаха тъмни и огромни, затулваха звездите на запад. Отпуснала гръб на дебелия корен на едно паднало дърво, Пикър придърпа плътно наметалото си. Вляво далечните крепостни стени на Сетта очертаваха черна разядена линия от другата страна на огряната от звездите река. Градът се беше оказал по-близо до планинските хребети и реката, отколкото показваха картите, и това беше добре.

Погледът й бе прикован в пътеката, напрегнат, за да забележи и най-смътното движение. Дъждът поне беше престанал, но пък мъглата бе започнала да се сгъстява. Тя се вслуша в капещата от клоните вода.

Нечий ботуш зашляпа в мъхнатата кал и изстърга в гранита. Пикър се обърна, кимна и погледът й отново се върна на пътеката.

— Ще изчакаме още — промърмори капитан Паран. — Имат да покрият доста разстояние.

— Да — съгласи се Пикър. — Само Бленд може да тича бързо, сър. Очите й са като на котка.

— Дано да не ги остави много назад.

— Няма. — „Само да го направи тя…“

Паран клекна до нея.

— Предполагам, че можехме да прелетим право над града и да си спестим труда с проверки пешком.

— Ако имаше наблюдатели, щяха да ни забележат. Няма нужда да се упреквате за решението си, капитане. Не знаем с какво разполага Пророкът като очи в тази земя, но щяхме да сме много глупави, ако си мислим, че сме съвсем сами. Вече рискувахме много, като си въобразихме, че можем да летим нощем, без да ни забележат.

— Бързия Бен казва, че са само кондорите, лейтенант, и че летят само денем. Стига да се прикриваме, щом залезе слънцето, можем да сме спокойни.

Пикър кимна замислено.

— Спиндъл е съгласен. Също и Блупърл, Шанк и Тууз. Капитане, ако беше само за нас, Мостоваците, да подскачаме като жаби с Черните моранти, нямаше да съм толкова загрижена. Но след като летим точно на…

— Шшт… ей там долу! Видях нещо.

Бленд беше възхитителна както винаги, движеше се като сянка, изчезваше напълно за едно, две, три изтупвания на сърцето и после отново се появяваше десет крачки по-близо, изкачваше се на зигзаг към чакащите Пикър и Паран.

Въпреки че и двамата офицери не бяха помръднали и не бяха издали никакъв звук, по някакъв начин ги беше открила. Зъбите й блеснаха, щом приклекна пред тях.

— Много впечатляващо — промърмори Паран. — Е, ще докладваш ли нещо, или да чакаме човека, от когото се очаква да го направи? Освен, разбира се, ако не си оставила Анци и другите да се препъват някъде в тъмното на половин левга назад.

Усмивката й изчезна.