Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Не към Шана, не към Палас, не към богинята, не към съпругата, която бях обичал и която роди детето, което наричам своя дъщеря, не към жената, която гледах как умира в подножието на Седлото на Хрил. Пазя образа ѝ в сърцето си, но по-добре да го държа по-далеч от менталното ми зрение, иначе ще проваля целия номер.
Той ме гледа внимателно, преминавайки през различните нива на ментално зрение, търси някакви струи от Потока — търси някаква сила, която черпя от реката.
Но аз не черпя нищо. Аз захранвам.
— О, Давид, мой Давид — казва той, поклащайки глава и в гласа му звучи искрено съжаление. — Къде е прашката ти?
Бялата дъга пращи. Той не я вижда.
Може пък да се получи.
— Аз не съм отмъстителен бог, Каин. И знам, че не съм те притиснал до стената; ти сам избра да се предадеш, когато можеше да се измъкнеш. Ще бъде твърде нехайно от моя страна, ако не отговоря подобаващо. Затова ти нося дарове.
Усмивката му става по-широка, което е единственият жест от негова страна. Вратата на лимузината зад гърба му се отваря — като крокодилска челюст, разкриваща паст от мрак. В тази правоъгълна тъмнина мога да различа само някаква странна ъгловата фигура. Ма’елкот се усмихва всеопрощаващо и фигурата се материализира точно пред мен, под слънчевите лъчи и облаците от прах, а аз все още не мога да видя какво всъщност е това…
Съзнанието ми развързва някакъв невидим възел и тромавата черно-бяла Фантазия на Ма’елкот внезапно разкрива мъничка сгърчена трагична фигура. Това е Фейт; облечена в мръсна лекьосана болнична престилка, завързана към инвалидна количка.
Завързана към моята инвалидна количка.
Толкова истинска…
Ако протегна ръка, дали ще почувствам косата ѝ? Мога ли да се наведа за целувка и да усетя аромата на кожата ѝ? Ако плача над тази Фантазия, дали тя ще почувства сълзите ми?
Фейт…
Господи, как бих могъл…
Смъртта на Шана беше само загрявка.
— Малък дар в сравнение с твоя, предполагам — казва Ма’елкот. — Но смятам, че ще го оцениш толкова високо, колкото оценявам аз твоята капитулация. Подарявам ти твоето семейство…
Ръката му замръзва насред жеста, сякаш иска да се отпусне върху разрошената коса на Фейт, а аз не разбирам защо врящият ми мозък все още не е взривил главата ми, но той кимва и посочва към Роувър.
— … и място за сядане.
4.
Рейт излезе, накуцвайки, от сенките на срутената стена, присвивайки очи под лъчите на безмилостното слънце. Тишината беше безкрайна като небето; единственият звук в разрушения град бяха бавните му поскърцващи стъпки. Оставяше след себе си кървава следа, примесена с черно масло. Артанците — Социалната полиция — го следяха с поглед, докато монахът стигна бавно и с усилие до средата на Пътя на измамниците, където той се пресичаше с Пътя на боговете.
На широката улица той виждаше гърба на мъжа, когото някога бе боготворил. По-нататък, в самия край на улицата, неговият личен демон седеше върху сгърчено парче метал. Въздухът беше толкова чист, че Рейт успя да види изражението на лицето му. Той кимна леко.
Каин кимна в отговор.
Рейт се обърна към превозното средство, което бе застинало безжизнено между два също толкова безжизнени бронетранспортьора. Артанските шлемове се въртяха в синхрон с движенията му. Анханските войници го наблюдаваха мълчаливо, без да свалят ръце от оръжията си.
Рейт се усмихна на себе си. Зачуди се дали Каин се е чувствал по същия начин, докато е крачел по пясъка на арената на Стадиона на победата. Чудеше се дали Каин се е чувствал толкова силен, толкова щастлив.
Толкова свободен.
В аптеката на Кривата улица Рейт се беше изправил, готов за тръгване, още докато Каин внимателно използваше Косал, за да среже оковите си. Беше погледнал към мъртвата жена в коридора, припомняйки си, че много пъти е идвал в тази аптека, първо като дете, после като паж в Съдебната палата, след това като ученик в посолството. Познаваше двамата старци, откакто се помнеше; сега се сети, че те имаха син, който живееше някъде другаде, но не успя да си спомни нищо друго. Двамата бяха просто старият аптекар и жена му. Не помнеше имената им.
Зави му се свят и той се облегна на стената, задъхан. Каин спря да реже и го погледна: