Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Защото и една безкрайно малка нишка, като това какво е закусвал някакъв лаборант преди двеста години, може да окаже такъв натиск, че да тласне цялата Земя към Чумавите години и Студията; защото ефектът на пеперудата, породен от решението на едно тринайсетгодишно момче на име Хари, че повече няма да живее в страх, е завързало историята на два свята в днешния възел.
И накрая се стига до най-безкрайно прецаканата част от това безкрайно прецакано настояще: най-накрая ме спипаха. В последната минута от моя живот аз станах каинист.
Господи.
Добре. Достатъчно.
Готов съм да сложа край на всичко това.
Да си смъртен, е истински дар; въпросът не е в това дали ще умреш. Въпросът е как.
2.
Четири прави черни линии, пресечени от поредица по-къси линии — като мъртви стоножки с пречупени крачета, — сочеха към пръстен от светлина, заобиколен от мрак. Не се срещаха в центъра му, но беше очевидно, че ако бъдат удължени още малко, ще го направят — а в центъра беше дясното око на Ма’елкот.
Орбек плъзна жълтия, крив нокът на десния си показалец пред спусъка.
Оръжието не беше направено за огрило; пръстите му бяха твърде дебели, за да натиснат както трябва спусъка, а за да използва оптическия мерник, монтиран над цевта, му се наложи да изкриви врата си по изключително неудобен начин; десният му бивник застърга приклада. Но огрило са родени воини, а това оръжие не е кой знае колко по-различно от арбалета. Орбек щеше да направи необходимите приспособления.
Слънчевите лъчи, проникващи през взривения покрив, топлеха краката му; той лежеше проснат върху отломките, които някога бяха представлявали жреческите покои на горния етаж на храма на Уримаш, нисш бог на късмета. Снарядът, който беше унищожил покрива, бе откъснал и доста голямо парче от фасадата на третия етаж, но бе оставил няколко стени непокътнати, осигурявайки му достатъчно сянка, в която да прикрие главата си и цевта на оръжието.
Отне му доста време да се довлече дотук с тежко ранения си крак — шибаният камък долетя отникъде, докато Орбек се опитваше да се скрие зад един ъгъл, когато започна стрелбата, и разби бедрото му като шибан боздуган. През по-голямата част от битката той се опитваше да изпълзи по улицата. Останалите — почти всички от Народите, затворниците, вероятно и шибаните монаси — се разбягаха по мостовете и в пещерите; бързаха да се ометат оттук, докато все още имаше някакъв шанс.
Орбек не обичаше да бяга.
Освен това с този калпав крак едва успяваше да ходи.
После намери оръжието, стиснато в ръката на един мъртъв човек; изтръгна го от него и реши, че най-добрият начин да бъде истински Черен нож, бе да намери някое тихо местенце, откъдето да може да застреля няколко души, преди да го убият.
Тези проблясъци в небето — шибаният Ма’елкот е вдигнал шибания си Щит. Орбек нямаше представа как може да разбере колко изстрела са му останали, но пресметна, че дори да не може да пренатовари Щита, пак ще успее да повали шибания кучи син.
А това все е нещо.
Нокътят му се притисна към спусъка, но мерникът внезапно потъмня и нечий тих човешки глас рече:
— Недей.
Орбек застина — само левият му клепач леко се повдигна; с това око бе видял ръката с мургава кожа, покриваща другия край на мерника.
— Проклет да съм — изпъшка той.
Свали ръката си и се вгледа в ледените очи.
Няколко секунди беззвучно отваряше уста, преди да се върне гласът му.
— Как се озова тук? Не, майната му — как изобщо успя да ме намериш?
— Нося послание от Каин — рече Рейт.
3.
Ма’елкот е очаквал този момент адски дълго време и възнамерява изцяло да му се наслади.
Крачи към мен между разкъсаните редици от коленичили дворцови рицари, Социална полиция и анханска пехота, арогантно поклащайки задник като някой тигър. Въздухът около него проблясва: издигнал е Щит. Знае, че сме пленили няколко автомата и подобни гадости и не иска някой снайперист да му развали купона.
Изминава почти една трета от Пътя на боговете; после спира и вдига ръце, сякаш иска да каже: Вижте!
— Ти каза, че никога повече няма да видя Моя град, Каин — изрича той с усмивка, която е много по-топла от слънцето над главите ни. — И въпреки това аз съм тук.
Говори с обичайния си човешки глас, който аз чувам идеално от сто ярда разстояние.
— Мълчиш? След толкова време нищо ли нямаш да ми кажеш, стари приятелю?
Подготвил съм му един адски отговор.
Създавам в съзнанието си образа на бял поток от сила, който изригва от вътрешностите ми и се влива в дръжката на Косал. Секунда или две по-късно вече го виждам в ментално зрение: проблясваща, искряща, извиваща се волтова дъга с дебелината на китката ми; дъга, в която се влива цялата сила от всяка черна нишка, свързана с живота ми. Тя жужи в подсъзнанието ми, докато я привързвам здраво към Косал.