Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
И точно от тази посока ми шепне сянката на Крис Хансен с глас, изпълнен със спомени и печал.
Винаги съм бил тук, защото минало няма: всичко, което е съществувало в миналото, съставя мрежата на Потока, чиито черни възли изграждат настоящето. Винаги съм бил тук, защото няма бъдеще; онова, което предстои да се случи, никога няма да настъпи.
Съществува единствено „сега“.
Има една приказка — не мога да я удостоя с думата пророчество, нито дори с легенда, — която е много популярна сред мнозинството необразовани елкотанци; очевидно истинските вярващи са горе-долу от един тип, независимо в какво вярват. В продължение на седем години те си я разказваха един на друг — че Принцът на Хаоса ще се върне от отвъдния свят, за да се изправи пред Възнесения Ма’елкот в една последна битка.
В Деня на Възнесението.
Смеех се над тази приказка всеки път, която някой от актьорите в ССП я чуеше. Поклащах глава и се смеех. Тези глупави неосведомени копелета — да можеха да ме видят как излизам с Тан’елкот на по питие в една наша любима кръчма. Да можеха да ме видят в моята инвалидна количка; да можеха да видят Тан’елкот в Екзозеума на Студията как два пъти дневно развлича туристите с шибаните си купонджийски номера. Горките невежи кучи синове.
Казвам това, но не съм сигурен дали говоря за тях, или за нас. Защото трябваше да се досетя. Мамка му, знаел съм го през цялото време.
Татко ми го каза в очите: Понякога достатъчно подходящите метафори се въплътяват сами.
Така че тези глупави, невежи кучи синове се бяха оказали по-близо до истината от нас, самодоволните шибани многознайковци, които се скъсвахме да им се присмиваме. Това вечно „сега“ в руините на Анхана, и аз, застанал срещу бога сред руините на неговия град и труповете на последователите му…
Невъзможно. И неизбежно.
И двете неща едновременно.
Докосвам една от черните нишки, най-обикновена, почти изпъната: това е Делиан, който хвърля Косал на пода в коридора между мен и Рейт. Тази нишка е свързана с безброй други, които стават все по-оплетени: това съм аз, обаждащ се на Шана, за да ѝ кажа да се връща от Фенкона. Ето го Рейт, който се здрависва с Винсън Гарете, и това е свързано с мен, как стоя до трупа на Крийл в Посолството на Манастирите, и това се свързва пак с мен, как давам на Шана едно окъсано копие на роман на Хайнлайн, купено от черния пазар, което пък се свързва с Шана, застанала до мен в една уличка, вперила поглед в главата на Тоа Фелатон, която се въргаля върху омазания с лайна калдъръм, но едновременно с това всички тези нишки са свързани и много други, а те от своя страна — с трети, някои от които се връщат обратно в затворени примки, а други се протягат към невидими далечини.
Много от тях се връщат към клозета в Лингвистичния корпус, но дори той представлява плетеница от нишките на Клечката и татко, на хлапето на име Нилсън, което ме удря с тухла в главата, и някой, който преди двеста години изпуска на земята колба с ХРВП, на Ейбрахам Линкълн и Ницше, Лок и Епикур, и Лао Дзъ…
На вас това сигурно ви прилича на съдба.
Опитайте се да ми кажете, че татко е имал и най-малката представа, че аз ще се озова тук, докато е писал пасажите за Слепия бог в „Предания на Първия народ“. Опитайте се да ми кажете, че е трябвало да го предусетя, когато разбих главата на Клечката с оная тръба или когато предложих на Шана да се омъжи за мен, или пък когато лежах, окован към черния камък, в локва от собствените ми нечистотии и се опитвах да вдъхна живот в краката ми. Това за съдбата е пълна глупост.
Съдбата направлява живота ни само ако го гледаме от края към началото.
Вселената представлява система от случайности, ми каза веднъж Крис и беше прав. Но това не я прави хаотична. Само изглежда така. Системата съществува: странни притегателни сили подреждат групи от квантови вероятности. Аз мога да ги видя.
Виждам и нишките на черния Поток, които разцъфват и се простират напред във времето, свързват всяко събитие с друго, като всички си взаимодействат в една матрица от сили, която е толкова сложна, че в нея не съществува такова нещо като обикновена аритметична прогресия — но дори когато цялата система на реалността е разгъната пред вас, единственото, което можете да видите в нея, са очертанията на миналото.
Бъдещето не може да бъде предсказано. Може само да бъде преживяно.