Александрийската връзка [bg]

Стефани остави думите на Торвалдсен да проникнат в съзнанието й, след което попита:

— Ти си член на Ордена на Златното руно, така ли?

— От трийсет години. Винаги съм го приемал единствено като средство за общуване между хора с пари и власт. Това и правим през повечето време…

— Когато не подкупвате политици и не си купувате договори.

— Хайде, Стефани. Знаеш какви са правилата в живота. Не ги измислям аз. Просто се ръководя от по-важните.

— Разкажи ми какво знаеш, Хенрик. И без глупости, моля те.

— Детективите ми тръгнаха по следите на двамата убити. Единият си има приятелка в Амстердам. Разказала им, че приятелят й често работел за някакъв чужденец. Веднъж успяла да го зърне и по описанието й ми се стори, че и аз съм го виждал.

Тя изчака.

— Интересното е, че от години насам, по време на различните сбирки на Ордена, често чувам за изгубената Александрийска библиотека. Заемащият в момента Синия стол Алфред Херман е обсебен от тази тема.

— Знаеш ли защо?

— Смята, че можем да научим много от древните.

Това й се струваше малко вероятно, но бе любопитна да разбере повече.

— Каква е връзката между двамата убити и Ордена?

— Мъжът, когото описала приятелката на убития, е присъствал на събирания на Ордена. Не като член. Като служител. Не бе успяла да чуе името му, но приятелят й веднъж споменал псевдоним, който съм чувал и преди. Die Klauen der Adler.

Тя мълчаливо си преведе думите. Ноктите на орела.

— Ще ми обясниш ли?

— Какво ще кажеш да изчакаш, докато съм съвсем сигурен?

През юни, когато за пръв път се бе срещнала с Торвалдсен, той не бе демонстрирал особена общителност, което допълнително бе разпалило и без това съществуващото напрежение помежду им. Но оттогава Стефани се бе научила да не го подценява.

— Добре. Спомена, че основният интерес на Ордена е Близкият изток. Какво имаш предвид?

— Оценявам, че не ме притискаш.

— Все някога трябва да започнем да си сътрудничим. Така или иначе, нямаше да ми кажеш.

Торвалдсен се подсмихна.

— Доста си приличаме.

— Това вече ме плаши.

— Не е толкова лошо. Но в отговор на въпроса ти за Близкия изток, за съжаление арабският свят уважава единствено силата. Тези хора знаят как да се пазарят, а имат и с какво, особено петрола.

По този въпрос не можеше да спори.

— Кой е враг номер едно за арабите? — продължи Торвалдсен. — Америка? Не. Израел. Той е трънът в петата им. Точно там се е забил. Насред собствения им свят. Еврейска държава. Отцепена през 1948 година, когато близо милион араби били насилствено изселени. Вярно е, че и евреите са страдали. Но светът подари на евреите земя, която палестинци, египтяни, йорданци, ливанци и сирийци от столетия са наричали своя. Накба, катастрофа, така наричат те станалото.