Александрийската връзка [bg]

Това можеше само да го радва, но се питаше защо тя намира за необходимо да го споделя с него.

— Отдавна не се интересуваме един от друг.

— Знам. Но той донякъде е специален. — Тя вдигна ръка и му показа китката си. — Подари ми този часовник.

Определено се гордееше с подаръка, така че Малоун реши да не й разваля удоволствието.

— „Таг Хойер“. Не е зле.

— И аз така си помислих. Страшно ме изненада.

— Добре ли се държи с теб?

— Приятно ми е с него — кимна тя.

Малоун не знаеше какво да отговори.

— Споменавам го само, защото мисля, че е време да се помирим.

Влязоха в терминала, претъпкан с хора. Време бе да се разделят.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита го тя. — Самолетът ми за Атланта е чак след седем часа.

Той тъкмо репетираше думите за сбогом, които трябваше да прозвучат небрежно.

— Май не е особено подходящо. По-добре да съм сам. — Не му се искаше да изрече това, което мислеха и двамата. Особено след вчерашния инцидент.

— Разбирам — кимна тя. — Просто си мислех, че ще е приятно да прекараме следобеда заедно.

Това възбуди любопитството му.

— Защо ти е да идваш с мен? Мислех, че искаш да забравиш случилото се.

— За малко да ме убият заради тази твоя връзка, така че съм любопитна. А и какво да правя на летището?

Трябваше да признае, че изглежда чудесно — бе с пет години по-млада от него, но приличаше на момиченце. Изражението й напомняше някогашната Пам, едновременно безпомощна, независима и привлекателна, така че не му се искаше да е хаплив. Осеяното й с лунички лице и сините й очи предизвикаха вълна от спомени, които се бе опитал да изтрие от съзнанието си, особено след като бе научил за Гари.

Двамата с Пам бяха прекарали заедно дълги години. Бяха споделяли живота си. И добър, и лош. Той беше на четирийсет и осем, разведен от повече от година, разделен от почти шест.

Може би бе време да го преодолее. Станалото — станало. Той самият не беше ангел.

Но обявяването на примирието трябваше да почака, така че Малоун само се усмихна.

— Прибирай се в Атланта и се пази, чуваш ли?

Тя се усмихна.

— И аз мога да кажа същото за теб.

— За мен е невъзможно. Но съм сигурен, че новият мъж в живота ти ще се радва да те види вкъщи.

— Все пак трябва да поговорим, Котън. И двамата заобикаляме темата.

— Ще поговорим, когато всичко приключи. Какво ще кажеш за временно примирие дотогава?

Тя искаше същото.

— Добре.