Лебедова песен [bg]

— Ти великан ли си? — попита то.

— Тихо, Суон! — скастри го Дарлийн Прескот. — Не е позволено да говорим с непознати!

Момиченцето обаче продължи да го зяпа и да чака отговор. Джош се усмихна.

— Предполагам, че да.

— Сю Уанда! — Дарлийн сграбчи рамото на Суон и я дръпна настрани от огромния мъж.

— Много горещ ден — каза Джош. — Накъде сте се насочили?

Дарлийн не проговори известно време, за да се наслади на хладния въздух от вентилатора върху лицето си.

— Където и да е, само да не е тук — отговори тя със затворени очи и вдигната нагоре глава, за да охлади и врата си.

Поу-Поу се върна. Старецът бършеше потта от челото си с една доста употребявана носна кърпа.

— Готова си, гос’жа. Ще струва петнадесет долара и седемдесет и пет цента, моля.

Дарлийн бръкна в джоба си за парите, а Суон я дръпна.

— Трябва да отида веднага — прошепна тя. Майка ѝ остави двадесетдоларова банкнота на касата. — Имате ли женска тоалетна, господине?

— Мне — отвърна Поу-Поу, погледна Суон, която очевидно се чувстваше изключително дискомфортно, и сви рамене. — Е, може да ползваш моята тоалетна. Чакай малко. — Старецът дръпна малкото килимче пред щанда. Под него имаше капак. Издърпа резето и го вдигна. През квадратния отвор се разнесе ароматът на влажна, черна почва. Няколко дървени стъпала отвеждаха надолу към мазето. Поу-Поу слезе донякъде, включи една висяща крушка и излезе отново. — Тоалетната е малката врата вдясно — обясни той на Суон. — Върви.

Детето се обърна към майка си за позволение. Тя само сви рамене и ѝ направи знак да отива. Суон мина през отвора. Стените на мазето бяха от кирпич, а таванът беше направен от пресичащи се дървени греди. Подът беше от излят бетон, а в помещението — което беше около шест метра дълго, три широко и два-два и половина високо — имаше легло, грамофон, радио, рафт с книги с меки корици на Луис Л’Амур и Брет Халидей и плакат на Доли Партън на едната стена. Суон намери вратата и влезе в малка кабинка, в която имаше мивка, огледало и тоалетна.

— Там долу ли живееш? — обърна се Джош към стареца, когато надникна през отвора.

— Да. Едно време живях във ферма на три километра оттук, но я продадох, след кат’ жената почина. Моите момчета ми помогнаха да изкопая мазето. Не е кой знай колко много, но си е дом.

— Ъх! — Дарлийн сбърчи нос. — Мирише като гробище.

— Защо не живееш със синовете си? — попита Джош. Поу-Поу го изгледа недоумяващо със свити вежди.

— Синове? Нямам ник’ви синове.

— Мисля, че каза, че момчетата са ти помогнали да изкопаеш мазето.

— Така е, аха. Подземните момчета. Казаха ми, че ще ми направят наистина хубу местенце за живеене. Чаткаш ли, идват тук постоянно и се запасяват със стока, щото съм единственият магазин наблизо.