Смърт в сенките [bg]

Фиона не познаваше лично Дрю Шанд, но знаеше достатъчно за убийствата и техните последици, за да оцени ужаса, който се криеше зад простите факти. Подобни обстоятелства бяха променили живота й завинаги.

Кит бе произнесъл думата, която отключи спомена. Лесли. Ако затвореше очи, всичко щеше да я връхлети като приливна вълна. Беше обикновена петъчна вечер. Фиона преподаваше от една година в университета и вече си бе изградила навик да излиза в петък с екипа на клиниката, в която провеждаше изследвания. Събираха се в една кръчма в Блумсбъри, продължаваха методично към гара „Юстън“, и приключваха вечерта на къри в един индийски ресторант в края на Юстън Роуд. Докато се прибереше в малкия си апартамент в Кемдън, ставаше полунощ и натоварванията от изминалата седмица тънеха в приятна алкохолна мъгла.

Когато влезе в апартамента, забеляза веднага истеричното примигване на лампичката на телефонния секретар. Бяха регистрирани повече от дузина повиквания. Заинтригувана, тя натисна копчето за прослушване и продължи към кухничката. Още първите думи я накараха да се закове на място.

— Фиона? Татко е. Обади се веднага, щом се прибереш.

Не я смутиха толкова думите, колкото начинът, по който баща й говореше. Гласът му, обикновено силен и самоуверен, звучеше почти като шепот — бледо, треперливо ехо на обичайния му тон.

Чу се сигналът, после се включи следващото съобщение.

— Фиона, пак е татко. Няма значение по кое време ще чуеш съобщението, обади се незабавно. — Този път гласът му трепна и прекъсна в края на думите.

Тя вече посягаше към телефона. Чу сигнала, после пак гласа на баща си.

— Фиона, трябва да говоря с теб. Не мога да чакам до сутринта.

Всичките й инстинкти подсказваха, че я очаква лоша новина, че се бе случило най-лошото. Сигурно нещо с майка й. Инфаркт? Инсулт? Злополука?

Фиона грабна слушалката и набра познатия номер.

Някой вдигна слушалката още при първото прозвъняване. Разнесе се непознат глас.

— Ало? Кой се обажда?

— Фиона Камерън. Кой сте вие?

— Момент, моля, сега ще ви свържа с баща ви. — Чу се приглушен разговор, изтракване, после гласът на баща й — несвой, неестествен, почти като на непознат.

— Фиона — каза той с усилие. И се разплака.

— Татко, какво има? Какво се е случило? Нещо с мама ли? — професионалните й умения да успокоява се изпариха, когато чу баща си да плаче.

— Не, не. Лесли. Тя е… Лесли е… — той се насили да задиша по-спокойно. Фиона го чу как си поема дъх, после каза: — Лесли е мъртва.