Нощният ловец [bg]

Дебора ме изпрати до изхода и каза:

— Ако нещата продължат в този дух, следващата година ще ме пратят да патрулирам по улиците.

— Глупости, Деб — отвърнах. — Два месеца най-много.

— Благодаря.

— Всъщност не бива да я предизвикваш така открито. Не виждаш ли как се справя сержант Доукс? Бъди малко по-тактична, за бога!

— Тактична! — Тя се закова на място и се вкопчи в мен. — Слушай, Декстър, това да не ти е някаква игра?

— Ами игра е, Деб. Тактическа игра. А ти не играеш според правилата.

— Аз изобщо не играя — изръмжа тя. — Става дума за човешки живот. Някакъв касапин се развява на свобода и ще си остане свободен, докато малоумната Гуерта движи нещата.

— Сигурно. — Потиснах изблика си на надежда.

— Повече от сигурно е — настоя Деб.

— Дебора, няма да промениш това, като ги накараш да те пратят пътен патрул в Коконът Гроув.

— Няма — съгласи се тя. — Но мога да го променя, като намеря убиеца.

Ето за какво значи ставаше дума. Някои хора изобщо нямат представа кое движи този свят. Иначе тя беше много интелигентна, наистина много интелигентна. Просто бе наследила цялата прямота на Хари и непосредствения начин, по който той се справяше с нещата, без да вземе нищо от свързаната с това мъдрост. При Хари обаче прямотата беше начин да прегази гадостта на живота. За Дебора тя беше начин да се престори, че гадост не съществува.

Помолих една от патрулните коли пред игрището да ме откара до автомобила ми. Докато шофирах към къщи, си представях, че съм задържал главата, така, както е, старателно увита в хартия, че съм я сложил на задната седалка и сега си я нося у дома. Влудяващо и нелепо, зная. За пръв път разбрах нещастните мъже, които галят женски обувки или навличат мръсно бельо. Ужасяващо усещане, което ме накара да поискам да взема душ почти толкова отчаяно, колкото и да погаля главата.

Обаче не разполагах с нея. Нищо не можех да направя, освен да се прибера. Шофирах бавно, няколко мили под ограничението за скоростта. В Маями това е все едно да си окачиш отзад табела „Блъсни ме“. Разбира се, никой не ме блъсна. За да го направят, щеше да им се наложи да забавят. На седем пъти обаче край мен пропищяха клаксони, осем пъти почти ме забърсаха, а пет коли просто трябваше да се качат на тротоара или да минат в лентата за насрещно движение.

Днес обаче дори доброто настроение на другите шофьори не можеше да ме ободри. Бях уморен до смърт, замаян и имах нужда да размисля далеч от ехтящата глъч на пързалката и празния брътвеж на Ла Гуерта. Бавното шофиране ми даваше възможност да прехвърля в ума си всичко станало. Открих, че една нелепа фраза непрестанно отеква в главата ми, че отскача като гумена топка от издутините и проломите на мозъка ми и заживява свой живот. Колкото по-често я долавях в ума си, толкова по-смислена ми изглеждаше. Като оставим смисъла, тя почти се превърна в изкусителна мантра. Стана ключ в усещането ми за убиеца, за главата, изтърколила се насред шосето, за огледалото за обратно виждане, затъкнато насред великолепните в своята сухота телесни части.