![Хайде да крадем коне [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/2/hajde-da-kradem-kone-bg-download.jpg)
Хайде да крадем коне [bg]
- Автор: Петтерсон Пер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Делакорт
- ISBN: 978-954-690-003-6
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хайде да крадем коне [bg]». Краткое содержание книги:
„Oт пъpвитe изpeчeния нa тoзи xипнoтизиpaщ нopвeжки poмaн зa млaдocттa, cпoмeнитe и, дa, кpaдeнeтo нa кoнe, ocъзнaвaш, чe cи пoпaднaл в pъцeтe нa мaйcтop paзкaзвaч. Nеwswееk
„Xaйдe дa кpaдeм кoнe oщe oт зaглaвиeтo cи e cкъпoцeннa книгa: тoплa, изкуcнa, oчapoвaтeлнa, зeмнa и peaлиcтичнa, c тpaгичнa и дълбoкo cepиoзнa тeмa… Иcтинcкo пocтижeниe. Кнут Фaлдбaкeн, VG
„Звучи кaтo звън нa кpиcтaл… Пep Пeтepшoн тe oтвeждa нa мecтa, къдeтo нe cи бил дoceгa. Тepйe Cтeмлaн, Aфтeнпocтeн/Аftеnpostеn
„Пoeтичнo дo мoзъкa нa кocтитe cи oпиcaниe нa зaгубaтa нa eдин бaщa. Улe Якoб Xуeл, Aдpeceaвиceн/Аdrеssеаvisеn
„Eднa oт 10-тe нaй-дoбpи книги зa гoдинaтa. Thе Nеw York Timеs Вook Rеviеw
Повече не се обърнах. Тръгнах през високата трева по ливадата и завих до мястото, където пътечката преминаваше в път, подминах стопанството с краварника, в който бях влязъл. Сега ми се струваше толкова отдавна. Светлината се бе променила, въздухът — също и слънцето грееше над хребета. Беше хубаво и топло. В гърлото ми бе заседнало нещо, което сърбеше и дращеше, болеше по особен начин и определено се мъчеше да излезе, но ако преглъщах здраво, успявах да го потискам. Чувах кравите да се изкачват по склона на Боровата планина, която всъщност не бе никаква планина, а хребет с гора на върха. Чановете дрънчаха и отляво, и отдясно — несъмнено стадата от останалите стопанства също се бяха запътили към най-сочната трева. Когато стигнах до сечището и пътеката към нашата колиба, спрях и се ослушах. Дърветата вече ги нямаше и се бе открила гледка към реката — знаех, че ще чуя някой да гребе нагоре по течението, само че от тази посока не долитаха никакви звуци. На светлината колибата изглеждаше по-приветлива. Спокойно можех да вляза в кухнята, да извадя хляба от кутията и да си намажа филия с масло, вече бях гладен, но предпочетох да продължа нагоре към моста и магазина. Отне ми двайсет минути. Къщата на Франц се намираше върху скала на няколко метра от реката. Още от пътя виждах, че вратата му бе отворена, а слънцето огряваше коридора. Чувах музиката по радиото. Без да се замислям, изминах чакълената пътека чак до стъпалата, изкачих ги и трите и викнах през вратата:
— Здрасти! Тук предлагате ли закуска?
— О, здравей! Че как иначе! — гласеше отговорът отвътре.
9
Цяла нощ бушува вятър. Будя се често и го чувам как свири по стените, но има и още нещо: блъска къщата и старите дъски стенат, от всички ъгли долитат шумове, силно свистене, едва ли не заплашително, откъм гората навън, метално хлопане и мощен трясък отнякъде — май в бараката. Малко съм притеснен, лежа с отворени очи и гледам облицования таван, но под юргана е топло и нямам намерение да ставам точно сега. Питам се дали керемидите ще издържат, или скоро ще хвръкнат от покрива, ще се зареят по двора, пък може и да ударят колата ми и да съсипят ламарината. Решавам, че няма начин това да стане и заспивам отново.
На следващото ми събуждане фучи още по-силно, ако изобщо е възможно. Сега обаче звучи като всмукване, а билото на покрива пори вятъра. Не се чува никакво трополене, нито хлопане, по-скоро дрънчене като в трюма на кораб близо до двигателя, защото всичко се клатушка в мрака, движи се напред, а къщата си има мачти и фенери, пенлива диря отзад и всичко, както си му е редът. Харесва ми, обичам да плавам с кораб, а може би в крайна сметка не съм съвсем буден.
Когато отварям очи за последен път, часът е седем и половина. Твърде късно е за мен, нетипично късно. През прозореца сивее бледа светлина и от другата страна на стъклото изглежда учудващо тихо. Лежа неподвижно и се ослушвам. От света навън не се чува дори скръцване, само меките стъпки и ноктите на Лира, тръгнала по кухненския под към купичката с вода. Светът пращеше от звуци, а сега е празен. Останало е само едно търпеливо куче. Чувам ясно как пие и преглъща, после изскимтява тихо и дискретно, за да ми съобщи, че й се иска да излезе, за да свърши онова, което не може вътре. Ако няма да ме обезпокои твърде много.
Усещам, че гърбът ми не е добре, обръщам се по корем и се избутвам по ръба на леглото с колене напред към пода, а после бавно се изправям. Успявам да застана на крака, но съм страшно схванат след вчерашния ден. Излизам бос в кухнята, подминавам кучето и продължавам към коридора.
— Ела, Лира! — викам я и тя ме следва с мека стъпка.
Отварям входната врата и я пускам навън в полумрака. После се връщам да се облека, отварям сандъка за дърва, в който за щастие има достатъчно цепеници, и паля печката възможно най-систематично. Никога не успявам от първия опит — нещо, което баща ми винаги постигаше, но не бързаш ли, накрая все ще се разпали. Сестра ми така и не се научи. Разполагаше със сухи дърва, стари вестници и печка, която дърпа добре, а никога не се запалваше нещо повече от хартията. „Как ли е възможно да възникват пожари? Можеш ли да ми обясниш?“, питаше ме тя. Липсва ми. И тя почина преди три години. Рак. Нищо не можеха да направят, твърде късно започна лечението. В крайна сметка с жена ми станаха добри приятелки. Вечер често си говореха по телефона и коментираха световните проблеми. Понякога обсъждаха мен и се заливаха от смях заради „момчето със златните панталони“, както ме наричаха. „Винаги си си бил момчето със златните панталони, не можеш да отречеш“, заявяваха те и се смееха. Струва ми се, че сестра ми първа измисли този израз. Нямах нищо против, в смеха им нямаше язвителност, просто имаха чувство за хумор и искаха да ме подразнят. Аз самият пък винаги съм проявявал склонността да бъда прекалено сериозен, ала и това може да ти дойде в повече. Май бяха прави, наистина излязох късметлия. И преди съм го казвал.