Хайде да крадем коне [bg]

10

С Франц седяхме в кухнята на малката му къщичка върху скалата при реката. Слънцето осветяваше масата със съвсем бяла светлина и всеки от нас имаше по една бяла чинийка с бяла чашка златистокафяво кафе от лъснатия чайник на печката, която той отбеляза, че не пропускал да запали ни зиме, ни лете, но през лятото оставял прозорците отворени. Кухничката беше боядисана в обичайния за тези места син цвят — много хора смятаха, че гонел мухите — може и да са прави, а всичките мебели ги бе сковал сам. Добре се чувствах в тази стая. Взех каната и налях малко мляко в чашата си. То правеше кафето по-бледо, по-подобно на светлината, и по-слабо. Примижах и се загледах във водата, която клокочеше точно под прозореца. Блещукаше подобно на хиляди звезди, както Млечният път през есента, когато се лее пенлив и се точи в безкраен поток през нощта, а ти навярно си полегнал сред фиорда, в необятния мрак, коравата скала убива на гърба ти и се взираш нагоре, докато очите те заболят, усещаш тежестта на вселената да притиска гърдите ти с цялата си мощ и се задъхваш или пък, напротив, въздигаш се и просто изчезваш като прашинка човешка плът в безграничен вакуум и никога не се завръщаш. Самата мисъл те отнася за малко.

Извърнах се и погледнах червената звезда на ръката на Франц. Гореше на слънцето и се вълнуваше като звездата в центъра на знаме всеки път, когато мърдаше пръстите си или стиснеше юмрук. Често го правеше. Навярно беше комунист. Много дървосекачи бяха такива, при това с основание, твърдеше баща ми.

Ето какво ми разказа Франц.

Годината била 1942-а. Баща ми дошъл през гората от север в търсене на място, където да се покрие близо до шведската граница — трябвало да пренася документи и писма, а понякога и филми за съпротивителното движение, и да се завръща, когато задачата бъде изпълнена, а следите — заличени. Място, което да използва многократно. Не бързал. Не бягал от никого, нито се държал така. Съвсем не се опитвал да се скрие и бил открит и дружелюбен с всички, които срещал. Казвал, че се нуждаел от място за размишления и по една или друга причина никой не се усъмнил в това обяснение. Идвал отвътре. „Бил си там вътре?“, питали тук, когато някой се връщал вкъщи след някое случайно пътуване до столицата. Там хората били други. Всички го знаеха. Ясно като бял ден. Искал място, където да размишлява. Другите си мислят, без да се местят. Точка по въпроса.

Само Франц бил осведомен за какво всъщност му трябвало мястото. Двамата се знаели от по-рано, но не се били срещали преди деня, когато баща ми застанал на прага му и почукал на вратата, рецитирайки предварително уговорените думи:

— Хайде да крадем коне! Идваш ли?