9-те слънца [bg]

Погледнах под мивката. Нищо. После се обърнах и застанах срещу контейнера с книжни кърпи. Под него имаше метално кошче за отпадъци, което се отваряше с ключ, за да се почисти. Надникнах сред купчините мръсни хартиени кърпи. Напъхах ръката си колкото е възможно по-навътре.

На дъното напипах пакет. Правоъгълен. Усетих тънки жици, прикрепени по ръбовете му.

Подпрях се на стената и бавно вдигнах ръка. Далечната шумотевица от евакуиращите се хора стихваше постепенно.

Издърпах пакета.

С-4. Увит в подаръчна хартия, на която пишеше: „За първия рожден ден на бебчо“. Четири жици излизаха от мобилен телефон — евтин предплатен модел — и се извиваха в пакета. Нямах представа коя да срежа. Нямах представа дали бомбата функционира.

Излязох тичешком през задния вход. Няколко клиенти бяха минали оттук. Видях хора да се качват в коли и да напускат бар „Каньон“, където партито беше приключило. Побягнах, стиснал пакета, да намеря безлюдно място, където да не излагам никого на риск. Вляво имаше малък търговски център и аз се стрелнах зад него. Магазините бяха тъмни.

Разопаковах предпазливо пакета, като внимавах да не докосвам жичките. Устройството беше просто. Три от жиците бяха за заблуда. Бяха залепени с тиксо под хартията и не отиваха никъде. Синята беше свързана към експлозива в мобилния телефон. Извадих джобното си ножче и я срязах.

Облегнах се на стената на сградата и след двайсет секунди телефонът бомба звънна.

Почаках сърцето ми да спре да бие като чук в гърдите и отговорих:

— Кучка!

— Не обичам да ме нагрубяват — каза Ана. — Видя колко сме сериозни. Не се отклонявай от плана. Не ни ядосвай.

— Идиотско е да ми възложиш задача и да рискуваш да ме вдигнеш във въздуха след няколко минути.

— Нямаше риск. Постъпи точно както очаквахме. Просто продължавай да действаш според указанията ни.

Ана прекъсна връзката.

Ръцете ми понечиха да затреперят, но аз ги възпрях. Потиснах страха. Върнах се в бара.

Някои клиенти си бяха тръгнали, но множество се тълпяха на паркинга, любопитни или оптимисти. Приех това, че са останали като комплимент за бар „Каньон“. Бях сигурен, че мнозина са прекалили с алкохола. Нямаше значение.

Мила ме посрещна пред входа.

— Наред ли е всичко?

— Да.

— Какво стана?

— Тя знаеше кой съм. Аз се хванах в клопката, не Ана.

— О, Сам, съжалявам. Какво ти каза?

Поех дълбоко дъх.

— Тежка нощ беше. Да поговорим утре. Има ли къде да отседнеш?

Очите й пламтяха като огън.

— Какво ми спестяваш, Самуел?

Гласът й пресекна от напрежение; използваше славянската форма на името ми само когато беше разстроена.

— Не можеш да ми помогнеш, Мила. Благодаря, че дойде. Проблемът вече е мой и само мой.

— Щом е знаела кой си, значи е дошла с конкретна цел. В очите й просветна разбиране.

— Даниъл. Иска да сключи сделка за Даниъл.

— Проблемът е само мой — повторих. — Благодаря ти за загрижеността.