Милдред Пиърс [bg]

Ставаше все по-уверена, идеята й какво точно заведение да направи все повече се избистряше. Но едно нещо не спираше да я измъчва. Откъде щеше да вземе парите? В следобедите, когато имаше по един свободен час, ходеше с колата до складовете на Главната улица в Лос Анджелис и претегляше цените, смяташе и обмисляше. Стана й ясно, че й трябва оборудване за хиляда долара, за да започне, дори и за съвсем малко заведение. Половината пари щяха да отидат за продуктите, хладилника, печката и мивката, а другата половина за мебели, чинии, прибори и покривки. При сегашния й доход й трябваше много време, за да спести тези пари, а пък винаги имаше риск да си изгуби работата или да й откажат договори за пайове, да я съсипят напълно и да я върнат в положението от пролетта. Трябваше да го направи, но нямаше представа с какви пари. Помисли си за Уоли и дори за госпожа Геслър, но се съмняваше, че те разполагат с такава сума, а и инстинктите й подсказваха да не иска от тях.

Известно време се изкушаваше да помоли за заем господин Отис, пенсиониран месар, станал федерален инспектор по месните продукти, който й беше редовен клиент и винаги й оставяше по четвърт долар бакшиш. Пофлиртува с него, докато той я покани да се видят извън ресторанта и тогава осъзна, че трябва да му представи някакъв план и изчисления, ако иска да го впечатли достатъчно, че да сключи сделка с нея. Една вечер, когато Уоли вече беше стигнал етапа с прозевките и цигарата, тя светна лампата и седна пред тоалетката.

— Уоли, искаш ли да ми помогнеш с нещо?

— Не особено.

— Трябва ми спешно. Може би за утре.

— За какво става въпрос?

— Не знам как се нарича. Предварително изчисление на разходите, нещо такова. За един човек, който може да ме подкрепи да започна бизнес. Но го искам в писмена форма, написано с правилните думи, да изглежда делово и сериозно.