Аз преди теб

— Не трябва ли да се прибираш?

— Няма проблем — отвърнах. — Ще остана и през нощта.

Навън вече се бе стъмнило. Снегът продължаваше да вали. Там, където прозорецът осветяваше верандата, снежинките се къпеха в меланхолична златиста светлина. Седяхме смълчани и се взирахме в снега навън като хипнотизирани.

— Може ли да те попитам нещо? — наруших тишината накрая. Виждах ръцете му върху чаршафа. Струваше ми се много странно, че изглеждат толкова обикновени и силни — и в същото време са толкова безполезни.

— И бездруго ще го направиш.

— Какво се случи? — Не спирах да се питам как са се появили белезите на китките му. Това беше единственият въпрос, който не можех да задам директно.

Той отвори едното си око.

— Как се озовах в инвалидна количка?

Когато кимнах, отново притвори очи.

— Пътно произшествие с мотор. Не с моя. Аз бях невинен пешеходец.

— Мислех, че е от ски или от скачане с бънджи, или нещо подобно.

— Всички мислят така. Една от божиите шегички. Пресичах шосето пред къщи. Не тук — поясни. — Лондонския ми дом.

Загледах се в книгите на лавиците му. Сред романите на „Пенгуин“ с износени от четене меки корици имаше и солидни томове: „Корпоративно право“, „Сливане и поглъщане на фирми“, справочни издания, чиито имена не ми говореха нищо.

— И нямаше никакъв начин да запазиш работата си?

— Не. Нито апартамента, почивките, живота… ти видя бившата ми приятелка… — Последва пауза, която не успя да скрие горчивината му. — Но май трябва да съм благодарен, защото известно време мислеха, че няма да оживея.