Магьоснически гамбит
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьоснически гамбит». Краткое содержание книги:
И все пак лелята и дядото на Гарион, изглежда, бяха прословутите вълшебници Поулгара и Белгарат, които би трябвало да са на възраст няколко хиляди години. Дори младият Гарион се научаваше да извършва разни неща, които биха могли да се наричат единствено вълшебства.
— Правиш от мравката слон — каза Барак.
— Не е така, милорд. Настоявам да разгледате в подробности този проблем и да решите дали съм подходящ да продължа в нашето начинание. — Рицарят понечи да се изправи, поскърцвайки с железните доспехи на нозете си.
— Къде ще ходиш?
— Мислех да се отдалеча някъде, за да можете свободно да обсъдите онова, което ви казах.
— О, я сядай, Мандорален — рече Барак раздразнено. — Не бих казал и дума зад гърба ти. Всичко, което имам за тебе, ще ти го заявя в лицето.
Кобилата, която лежеше до огъня, отпуснала глава в скута на Хетар, отново издаде стон.
— Готово ли е лекарството ти, Поулгара? — попита алгарът разтревожено.
— Не съвсем — отговори тя, после се обърна към Се’недра, която внимателно стриваше някакви сухи листа в малка чашка с една лъжица. — Начупи ги на по-малки парченца, скъпа.
Дурник беше възседнал кобилата и опипваше подутия й корем.
— Може да се наложи да обърнем кончето — рече той сериозно. — Струва ми се, че се опитва да излезе наопаки.
— Не се захващай с това, докато лекарството не е започнало да действа — каза му леля Поул, бавно изсипвайки сивкав прах от едно глинено бурканче във врящата тенджера. После взе чашката с листа от Се’недра и добави няколко от тях, като същевременно разбъркваше отварата.
— Мисля, милорд Барак — настоятелно продължи Мандорален, — че не си осъзнал изцяло важността на онова, което току-що ти казах.
— Чух те. Каза, че веднъж те хванало страх. Това не е нещо, от което трябва да се тревожиш. Всеки човек изпитва страх от време на време.
— Аз не мога да живея с това чувство. Изпълнен съм с постоянна тревога и никога не зная със сигурност дали страхът няма да се върне и да отнеме мъжеството ми.
Дурник откъсна погледа си от кобилата.
— Значи се боиш от това, че те е страх? — изрече той объркано.
— Просто не знаеш как се чувствам, добри ми приятелю — отговори Мандорален.
— Стомахът ти се стяга — заговори му Дурник. — Устата ти пресъхва и като че някой е сграбчил сърцето ти в юмрук. Така ли е?
Мандорален примигна.
— Случвало ми се е толкова често, че прекрасно зная какво изпитва човек.
— Ти? Та ти си сред най-храбрите мъже, които съм срещал.
Дурник се усмихна кисело.
— Аз съм обикновен човек, Мандорален — отрони той. — Обикновените хора винаги живеят в страх. Не го ли знаеше? Боим се от времето, от властниците, от нощта и чудовищата, които се крият в тъмното, боим се от старостта и от смъртта. Понякога се боим дори да живеем. Обикновените хора се страхуват всяка минута от живота си.
— И как понасят всичко това?
— Нима имаме друг избор? Страхът е част от живота, Мандорален, а ние имаме само един живот. Ще привикнеш с това чувство. След като го приемаш всяка сутрин, сякаш обличаш стара туника, дори няма повече да го забелязваш. Понякога смехът помага да го победиш, но не много.
— Да се смея ли?
— Така му показваш, че знаеш за присъствието му, но въпреки това продължаваш напред и извършваш онова, което и бездруго трябва да сториш. — Дурник отново сведе поглед към ръцете си и започна внимателно да разтрива корема на кобилата. — Някои хора ругаят, псуват или вилнеят — продължи ковачът. — Предполагам, че това върши същата работа. Всеки човек трябва да си изнамери способ, за да се справя със страха. Лично аз предпочитам да се смея. Смехът ми си струва някак по-подходящо средство.
Лицето на Мандорален доби дълбоко замислен израз.
— Ще помисля по този въпрос — рече рицарят. — Може би, добри ми приятелю, ти дължа повече от живота си за прекрасните ти наставления.
Кобилата изстена още веднъж — дълбоко и сърцераздирателно. Дурник се изправи и започна да навива ръкавите си.
— Трябва да преобърнем кончето, госпожо Поул — решително изрече той. — И то скоро, защото иначе ще изгубим и него, и кобилата.
— Нека първо изпие малко от това — отговори жената и потопи врящата тенджера в студена вода, за да я охлади. — Дръж главата й — обърна се тя към Хетар. Алгарът кимна и здраво обви с ръце главата на изпитващото тежки родилни мъки животно.
— Гарион — повика го леля Поул, докато наливаше течността с лъжица между зъбите на кобилата. — Защо ти и Се’недра не отидете при Силк и дядо ти?