Магьоснически гамбит

Ръката на Силк замръзна, той погледна назад към стареца със сепнато лице.

— По-добре слез оттам — каза Улф съвсем сериозно.

— Вратата! — възкликна Се’недра.

Всички се обърнаха. Масивната желязна врата се затваряше с леко полюляване. Със страшна ругатня Барак скочи към нея, ала беше прекалено късно. Вратата се затвори с тихо потракване, тъкмо когато ръката на исполина успя да я докосне. Барак се обърна към другарите си, очите му бяха изпълнени с изумление.

— Всичко е наред, Барак — каза му Гарион. — Мога да я отворя.

Тогава Улф се обърна към Гарион и го погледна с питащи очи.

— Откъде разбра за пещерата?

Гарион безпомощно затърси отговор.

— Не зная. Просто я намерих. Смятам, че през последния ден през цялото време осъзнавах, че се приближаваме към нея.

— Това свързано ли е с гласа, който приказва с Мара?

— Не мисля така. Изглежда, че той сега не е тук, и това, че знаех за пещерата, е някак по-различно. Мисля, че то идва от мен самия, не от него, ала не съм сигурен как точно става. Струва ми се, че винаги съм знаел за това място тук — само че не съм мислел за него, докато не започнахме да се приближаваме. Много е трудно да го обясня съвсем точно.

Леля Поул и господин Улф си размениха многозначителни погледи. Старецът понечи да попита още нещо, ала точно тогава откъм конете се разнесе нещо като стон.

— Някой да ми помогне — извика настоятелно Хетар. Кобилата дишаше тежко и задъхано и трепереше, сякаш краката не успяваха да удържат тежестта й. Хетар стоеше до нея и се опитваше да я подкрепи. — Още малко и ще се ожреби — рече той.

Леля Поул незабавно се зае с положението и започна отсечено да дава нареждания. Помогнаха на кобилата да легне на пода, Хетар и Дурник започнаха да я разтриват, а леля Поул напълни една тенджера с вода и внимателно я постави над огъня.

— Трябва ми място — обърна се многозначително тя към останалите и отвори чантата, в която държеше бурканчетата с билките си.

— Защо всички не се махнем някъде? Така само ти пречим — предложи Барак и неспокойно погледна задъхващата се кобила.

— Прекрасно хрумване — съгласи се тя. — Се’недра, ти остани тук. Ще имам нужда от помощта ти.

Гарион, Барак и Мандорален се отдръпнаха встрани и седнаха, опрели гърбове о блестящата стена, а Силк и господин Улф отидоха да разучат останалата част от подземната зала. Гарион мълчаливо наблюдаваше Дурник и Хетар, които разтриваха кобилата, и леля Поул и Се’недра край огъня. Чувстваше се погълнат от странни мисли. Пещерата го беше привлякла, в това не можеше да има съмнение, и дори в този миг тя упражняваше върху него някакво особено влияние. Макар сега всички да мислеха за кобилата, той не можеше да се съсредоточи върху това. Беше сигурен, че откриването на пещерата е само първата част на онова, което трябва да се случи. Беше необходимо да извърши още нещо и това, че бе така откъснат от останалите, представляваше подготовката за бъдещите му действия.

— Не е лесно човек да се изповяда — мрачно приказваше Мандорален. Гарион го погледна. — Ала с оглед на отчаяния характер на нашата задача — продължи рицарят, — аз трябва открито да си призная своя огромен недостатък. Може да се случи така, че моята слабост в миг на огромно изпитание да ме принуди да ви обърна гръб и да побягна като страхливец — защото аз наистина към страхливец — и така животът на всички ви ще бъде изложен на смъртна опасност.