Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Кармен Гебауър — отвърнах аз без колебание, като казах името на моя приятелка от детството.
За да разсея чувството на неловкост и вина, че отново излъгах с такава лекота, аз попитах Джо дали е от Аржентина. Но като видях как озадачено се намръщи, побързах да добавя, че акцентът му е определено аржентински.
— Макар че не изглеждаш като аржентинец — отбелязах аз.
— Мексиканец съм — рече той. — А ако се съди по твоя акцент, ти си израснала или в Куба, или във Венецуела.
Не исках разговора да продължава в тази насока, затова бързо смених темата.
— Знаеш ли как да се върнем обратно на пътеката? — попитах аз, внезапно обезпокоена, че приятелите ми може би вече се притесняват за мен.
— Не, не знам — призна Джо с детска откровеност. — Но Гумерсиндо Ивънс-Причърд знае.
Гумерсиндо ни поведе през гъсталака, след което се заизкачвахме по тясна пътечка от другата страна на хълма. Не след дълго чухме гласовете на моите приятели и лая на кучето им.
Почувствах невероятно облекчение, но и разочарование, че никой от двамата мъже не се опита да ми поиска телефон или адрес, за да се свърже с мен.
— Сигурен съм, че пак ще се срещнем — каза Джо небрежно вместо довиждане.
Гумерсиндо Ивънс-Причърд ме изненада, като галантно ми целуна ръка. Направи го толкова естествено и елегантно, че и през ум не ми мина да му се изсмея.
— Това му е в кръвта — обясни Джо. — Макар да е само наполовина англичанин, обноските му са безупречни. Истински джентълмен!
Без да кажат повече нито дума или да хвърлят поглед назад, двамата мъже изчезнаха в мъглата. Много се съмнявах, че отново ще ги видя. Обзета от угризения, че ги излъгах за името си, аз насмалко да хукна след тях, когато кучето на моите приятели ме повали на земята, като се хвърли върху мен и се опита да близне лицето ми.
6
ВТРЕЩЕНА ОТ ПОЧУДА, аз гледах изумено поканения лектор. С костюм и вратовръзка, с късата си къдрава коса и гладко избръснато лице, Джо Кортез изглеждаше като човек от друго време сред редиците от дългокоси, брадати, небрежно облечени студенти в една от големите аудитории на Калифорнийския Университет в Лос Анджелис.
Бързо заех свободното място на последния ред в претъпканата аудитория, запазено ми от същата приятелка, с която ходих на излет в планините Санта Сузана.
— Кой е този? — попитах я аз.
Поклащайки недоверчиво глава, тя ме изгледа нетърпеливо, след което надраска на едно листче КАРЛОС КАСТАНЕДА.
— И кой, по дяволите, е този Карлос Кастанеда? — попитах аз и неволно се изхилих.
— Дадох ти книгата му — изсъска тя, след което добави, че бил известен антрополог, работил дълго време на терен в Мексико.
Насмалко да доверя на приятелката ми, че лекторът е същият човек, когото срещнах, когато се изгубих. Но си замълчах и то с основание. Този човек едва не развали приятелството ни, което аз много ценях. Приятелката ми беше твърдо убедена, че историята за сина на Ивънс-Причърд е пълна измислица. Аз настоях, че двамата мъже нямат повод да ме лъжат. Просто знаех, че откровено ми бяха казали истината. Приятелката ми, ядосана, че им вярвам, ме беше нарекла „наивна глупачка“.
И тъй като никоя от двете не искаше да отстъпи, спорът ни стана доста разгорещен. Съпругът й, надявайки се да ни вразуми, бе предположил, че може пък и да са ми казали истината. Вбесена, че не е солидарен с нея, приятелката ми му изкрещя да мълчи.
През целия път на връщане бяхме в мрачно настроение и с обтегнати отношения. Минаха няколко седмици, докато отново се сдобрим. Междувременно аз се опитах да проверя достоверността на моята информация за сина на Ивънс-Причърд. Консултирах се с няколко човека, по-вещи по въпросите на антропологията и антрополозите от мен или моята приятелка. Не е необходимо да казвам, че навсякъде се почувствах като пълна глупачка. От инат обаче продължавах да се държа за сляпата си вяра, че аз единствена знам истината. Бяха ме възпитавали да съм практична; ако човек лъже, то трябва да е защото иска да постигне нещо, което не може да се постигне по друг начин. А аз така и не успявах да си обясня какво биха могли да постигнат тези двама мъже, като ме излъжат.
Не слушах внимателно лекцията на Карлос Кастанеда. Бях твърде погълната от мисълта каква ли е причината му да ме излъже за името си. Тъй като бях склонна да търся мотивите на хората от едно изказване или забележка, аз си блъсках ума да намеря ключ към неговите. Но тогава си спомних, че аз също му бях казала фалшиво име, а не можех да определя защо бях постъпила така.
След дълги размишления аз реших, че го бях излъгала, защото автоматично съм почувствала, че не мога да му вярвам. Беше твърде самоуверен, твърде наперен, за да заслужи доверието ми. Майка ми ме беше възпитала да не вярвам на хората от латинската раса, особено ако не са склонни да засвидетелстват раболепие. Тя често казваше, че латиноамериканците са като петлета — интересува ги само да се бият, да ядат и да правят секс, в този ред.