Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Сигурен съм, че пратениците са повече от доволни — рече по-младият мъж, като ме дърпаше за прасеца.
Смеейки се, той се претърколи по гръб. Имаше някаква прекрасна сила в очите му, в доволния му смях. Нито за миг не се съмнявах, че въпреки несериозността, с която го направих, аз действително бях благодарила на пратениците на смъртта. А най-странното — чувствах се защитена от тях.
— Кои сте вие двамата? — отправих аз своя въпрос към по-младия мъж.
С едно леко, плавно движение, той се изправи на крака.
— Аз съм Хосе Луис Кортез, но приятелите ме наричат Джо — рече той, като протегна ръка да стисне моята. — А това тук е моят приятел Гумерсиндо Ивънс-Причърд.
За да не се разсмея на глас като чух името, аз прехапах устни и се наведох да се почеша по коляното, уж нещо ме е ухапало.
— Сигурно е някоя бълха — казах аз, като поглеждах ту единия, ту другия.
И двамата ме изгледаха втренчено, готови за отбрана, ако се подиграя с името. Лицата им бяха толкова сериозни, че смехът ми се стопи.
Гумерсиндо Ивънс-Причърд се протегна и хвана ръката ми, която висеше свободно, и енергично я разтърси.
— За мен е удоволствие да се запознаем — каза той на идеален английски с британски акцент, характерен за висшето общество. — За момент си помислих, че си една от онези надути курви.
Едновременно очите ми се разшириха и устата ми зяпна. Макар нещо в мен да отбеляза, че думите му бяха казани по — скоро като комплимент, отколкото като обида, аз бях така шокирана, че просто стоях като парализирана. Не бях толкова срамежлива — ако се наложеше можех да бия по ругатни всеки мъж, — но думата „курва“ ми прозвуча толкова отвратително обидно, че онемях.
Джо ми се притече на помощ. Той се извини заради приятеля си, като ми обясни, че Гумерсиндо бил отявлен социален иконокласт. Преди да успея да кажа, че Гумерсиндо определено обърка понятията ми за благоприличие, Джо добави, че напористото желание на Гумерсиндо да бъде иконокласт било свързано с факта, че презимето му е Ивънс-Причърд.
— Не би трябвало да учудва никого — отбеляза Джо. — Баща му е англичанин, който изоставил майка му — една индианка от Халиско — още преди Гумерсиндо да се роди.
— Ивънс-Причърд ли каза? — повторих аз предпазливо, след което се обърнах към Гумерсиндо и го попитах не го ли притеснява, че Джо разкрива пред непознати такива семейни тайни.
— Това не са семейни тайни — отвърна Джо вместо приятеля си. — И знаеш ли защо?
Той закова в мен бляскавите си тъмни очи, които не бяха нито кафяви, нито черни, а с цвят на зряла череша.
Безпомощно, аз поклатих глава да кажа „не“, като цялото ми внимание беше погълнато от властния му поглед. Едното му око сякаш ми се присмиваше; другото беше напълно сериозно, зловещо и заплашително.
— Защото това, което ти наричаш „семейни тайни“ е за Гумерсиндо източник на сила — продължи Джо. — Знаеш ли, че сега баща му е известен английски антрополог? Гумерсиндо го мрази до мозъка на костите си.
Едва доловимо Гумерсиндо кимна с глава, като че ли беше горд от своята омраза.
Не вярвах на късмета си. Те говореха не за друг, а за самия Е. Е. Ивънс-Причърд — един от най-изтъкнатите социални антрополози на двайсетия век. И точно този семестър имах да пиша курсова работа за историята на социалната антропология и нейните най-видни представители.
Какво попадение! Едва се сдържах да не се разкрещя от радост и да заподскачам от вълнение. Да се появя с такова сензационно разкритие. Велик антрополог прелъстява и изоставя индианка. Ни най-малко не ме притесняваше факта, че Ивънс-Причърд не е правил разкопки в Мексико — той беше известен главно с изследователската си дейност в Африка, — защото бях сигурна, че ще открия как по време на едно от посещенията си в САЩ той е отскочил и до Мексико. Доказателството стоеше пред мен.
С мила усмивка на лицето аз се вгледах в Гумерсиндо и си обещах наум, че разбира се няма да разкрия нищо без негово разрешение. „Е, може би ще кажа нещичко само на някои от моите професори“, помислих си. В края на краищата, човек не попада на такава информация всеки ден.
В съзнанието ми се въртяха хиляди възможности. Може би камерна лекция с няколко избрани студенти в дома на някой от професорите ми. Мислено вече бях избрала професора. Не го харесвах особено, но ми допадаше малко наивния начин, по който се опитваше да впечатли студентите си. От време на време се събирахме в дома му. Всеки път, когато бивах там, намирах на бюрото му адресирана до професора бележка от известия антрополог Клод Леви — Щраус, уж случайно забравена там.
— Ти не ни каза как се казваш — рече учтиво Джо, като леко ме дръпна за ръкава.