Искаш ли да останеш жив?
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Миндова
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Искаш ли да останеш жив?». Краткое содержание книги:
Изведнъж я обзе отчаяние.
Всичките й дрехи бяха в онази противна стая на дебелия индианец. Нямаше нищо. Какви си ги измисля? Как ще стигне до Маями? Имаше по-малко от два долара в чантата! Пак се загледа през прозореца.
Два долара ли? Има петстотин долара! Можеше ли да използва тия пари? Щеше ли да стане съучастничка или както там се казва в полицията? Но пък щеше да се измъкне! Щеше да избяга от този кошмар! Трябва да е луда, за да не използва парите.
Побиха я тръпки.
С петстотин долара може да отиде до Ню Йорк. Там ще е в безопасност… може да си намери и работа!
Спря да трепери и си възвърна увереността. Отвори скришом чантата и опипа отново парите, без да ги вади от плика.
Ще го направи. Почувства облекчение.
Край с Чък! Край с Поук! Край с полицията!
Твърдо решена да не се колебае повече, затвори чантата, стана и тръгна по пътеката към шофьора.
— Бихте ли спрели на спирката на Грейхаунд? — попита, учудена колко е спокоен гласът й. — Не е далеч, нали?
Шофьорът имаше пет дъщери. Всички бяха хубави, добри и чисти: най-голямата беше колкото това момиче — си помисли той. Беше щастливец! Слава Богу, дъщерите му бяха с добро държание. А тази? Усети миризма на застояла пот. Погледна мръсните й дрехи. Слава Богу, че не й е баща!
— Не… на около две минути — отвърна, без да я погледне. — Ще спра.
— Благодаря. — Мег се върна на мястото си.
След няколко минути автобусът спря на спирката на Грейхаунд. Мег вече беше минала напред. Насили се да се усмихне, когато слизаше:
— Благодаря ви!
— И аз ви благодаря! — отвърна шофьорът с целия си сарказъм, включи на скорост и потегли.
Стиснала силно чантата, Мег се запъти към гишето за билети.
— Здравей!
Гласът я прободе сякаш с нож. Тя се обърна и се вкамени.
Чък бе подал глава през прозореца на буика и се хилеше.
— Искаш ли да те закарам, малката?
Елиът Хансън беше един от най-великите бриджьори в света, но фактът, че беше хомосексуалист и не даваше пет пари за състезателния бридж, го принуждаваше да се задоволи с длъжността секретар на Клуб 50.
Този горещ слънчев следобед той седеше зад бюрото си и гледаше детектива Лепски, както човек би гледал голям многокрак паяк, попаднал случайно в банята му.
Елиът Хансън беше висок, хубав и внушителен мъж. Гъстата му бяла коса се спускаше до яката на ризата. Безупречните му изкуствени зъби, които миеше поне три пъти на ден, блестяха, когато се усмихваше. Претендираше да е на шейсет години, но дори да прибавехте отгоре още седем, пак щяхте да сте далеч от истината. Общуваше единствено с най-богатите. Живееше в лукс и пиеше вино само реколта ’29 или ’59. Живееше в своя малък луксозен свят в клуба, но не би имал нищо против, дори и сега, да опипа в тоалетната някой хубавец, ако му хващаше окото.
Шефът на полицията Теръл реши, че единственият, който може да се справи с Хенсън, е Лепски — изключително практичен, не беше сноб, богатите не му правеха впечатление, а отгоре на всичко беше и амбициозен.
— Да, моля? — попита Хенсън с мек, мелодичен глас.
Извади парфюмирана копринена кърпичка от ръка-ва си и я размаха под елегантния си нос.
С полицейски глас, от който Хансън трепна, Лепски обясни целта на посещението си.
Елиът Хансън беше англичанин. Дълги години той бе любимец на един Дук, докато Дука не си взе белята с някакъв скаут. После, когато английската полиция започна да се отегчава от мероприятията на Хансън, той напусна страната и с удоволствие прие да стане секретар на най-изискания бридж-клуб във Флорида.
Сега слушаше Лепски и не можеше да повярва на ушите си.
— Това е невероятно, човече! Някой от обслужването. Не! Не! Немислимо!
Лепски мразеше хомосексуалистите също толкова, колкото Хансън — ченгетата. Той се раздвижи неспокойно.
— Търсим индианец. Описанието, с което разполагаме, е следното: между двайсет и три и двайсет и пет годишен, с гъста черна коса, облечен в риза на цветя и тъмни тесни панталони. Работи ли такъв индианец при вас?
— Толкова млад? — Хансън примига. — Не… не… всичките индианци са по-възрастни. Работят тук от години… от много години, а колкото до ризата на цветя… — Той отметна глава назад и се засмя.
На Лепски смехът му наподоби цвилене на кобила.
— Разбирам… но влезте ни в положението — каза той, — двама от членовете на клуба бяха убити. А третият се самоуби: приятелката му също бе убита. Питаме се дали има някаква връзка между убиеца и клуба. Знаем, че е индианец семинол. Разбирате ли? Може някой от персонала да преследва членовете на клуба ви.
Високомерна усмивка разкри протезите на Хансън.
— Уверявам ви, драги приятелю… имате абсолютно, абсолютно погрешно мнение. Нашите прислужници работят тук от години… от години, разбирате ли. Те ни обичат. Не можете да си представите. Тези индианци са много предани. Истински ни обичат.