Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
— Напротив, сигурно доста те е затруднило.
Поведението на Дени беше така противно, че Андрю почервеня. Нито една дума на благодарност, помисли си той. Нищо, освен това елегантно тесногръдо нахалство.
— Ако толкова искаш да знаеш — избухна той, — наистина страшно много ме затрудни.
От мен го знай: нещо ще бъде направено за това.
— За какъв ме мислиш! — разгорещен отвърна Андрю. — За файтонджия, който чака от теб бакшиш? Ако не бях аз, госпожа Сийгър щеше да телеграфира на доктор Луис и вече щеше да си изхвърлен по дяволите. Ти си високомерен, недопечен сноб. И най-много имаш нужда от един хубав удар в зъбите.
Дени запали цигара, а пръстите му трепереха така силно, че едва държеше клечката. Той презрително се засмя:
— Наистина много мило от твоя страна да предлагаш в този момент юмручен бой. Абсолютен шотландски такт. Може би някой друг път ще те удовлетворя.
— Затваряй си краставата уста! — извика Андрю. — Ето ти списъка за посещенията. Имената с кръстче трябва да бъдат посетени в понеделник.
Той изхвърча от къщата, пламнал от гняв. По дяволите, кипеше той разтреперан, какъв човек! Държи се като господ всемогъщи! Като че ми е направил услуга, като ми е разрешил да върша неговата работа! Но, както вървеше, възмущението му започна да изстива. Той истински обичаше Филип и вече имаше по-добра представа за сложния му характер: скромен, необикновено чувствителен, уязвим. Това беше единствената причина той да се затваря в някаква черупка от грубост. Споменът за неотдавнашното пиянство, за това, как ли е изглеждал тогава, сигурно още му причиняваше мъчителна болка.
Андрю отново бе поразен от парадоксите в този умен мъж, заврял се в Бленли. Филип беше извънредно талантлив хирург. Веднъж му помагаше, подаваше му упойката, бе видял как разрязва жлъчен мехур на кухненската маса в една миньорска къща, пот капеше от червеното му лице и косматите му ръце, а самият той беше образец на бързина и точност. На човек, който работи така, можеха да се прощават много неща.
И все пак, когато се прибра в къщи, Андрю още бе огорчен от студенината на Филип. Затова, когато мина през предната врата и сложи шапката си на закалката, съвсем не беше в настроение да чуе гласа на госпожа Пейдж:
— Вие ли сте, докторе? Доктор Менсън! Елате тук!
Андрю не обърна внимание на вика й. Обърна се и започна да се качва нагоре към стаята си. Но щом сложи ръка на парапета, до него достигна гласът на Блодуен още по-остър и по-силен.
— Докторе! Доктор Менсън! Елате тук!
Андрю се обърна и видя госпожа Пейдж да излиза от дневната с необичайно бледо лице и блеснали от ярост черни очи. Приближи се до него.
— Глух ли сте? Не чувате ли, че ви викам?
— Какво има госпожо Пейдж? — сприхаво запита той.
— Какво има, наистина! — тя с мъка си поемаше дъх. — Това ми харесва. Не се намерило кой да ме пита! Аз искам да ви питам нещо, мили мой доктор Менсън.
— Е, какво? — грубо запита Андрю.
Неговата немногословност я разяри докрай.
— Ето какво! Да, умни млади господине! Може би ще бъдете така любезен да ми обясните какво значи това. — Тя извади от издутата си пазва парче хартия и без да го пуска, заплашително го размаха пред очите му. Беше чекът на Джо Морган. После, като вдигна глава, той забеляза, че зад гърба на Блодуен се спотайва Рийз.
— Гледайте, гледайте! — продължи Блодуен. — Виждам, че го познахте. И най добре ще бъде веднага да ни кажете как така внасяте тези пари на свое име, когато това са парите на доктор Пейдж и вие много добре, го знаете.
Андрю почувства, че кръвта се качва в главата му на бързи вълни.
— Мои са. Джо Морган ми ги подари.
— Подари! Хо! Хо! Това ми харесва. Няма го и не може да отрече.
— Можете да му пишете, ако не ми вярвате — процеди през затворените си зъби той.
— Нямам си друга работа, ами ще пиша писма по цял свят — и като загуби и последните си задръжки, тя изкрещя: — Не ви вярвам. Много за хитър се мислите Ама-ха! Идва тук той и си мисли, че може да вземе практиката, вместо да работи за доктор Пейдж! Но сега стана ясно що за човек сте. Крадец, ето какво сте вие, най-обикновен крадец.
Тя изстреля думата към него, като наполовина се обърна за подкрепа към Рийз, който, застанал на вратата, издаваше някакви звуци на протест, а лицето му беше по-мазно от всякога. Андрю добре разбираше, че цялата каша е забъркал Рийз, който, след като няколко дни се е колебал, е побързал да разкаже всичко на Блодуен. Яростно сви юмруци. Слезе две стъпала надолу и се приближи към тях с очи, впити заплашително в тънките устни на Рийз. Кипеше от гняв и жадуваше за битка.
— Госпожо Пейдж — каза той с уморен глас, — тук отправихте обвинение срещу мен. Ако до две минути не си вземете думите назад и не се извините, ще направя иск за обезщетение за клевета. В съда ще стане известен и източникът на вашата информация. Не се съмнявам, че управителният съвет на господин Рийз ще прояви интерес към начина, по който той спазва професионалната тайна.