Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Две седмици по-късно, когато Андрю бе направил и последното посещение в номер 12, Джо Морган мина да го види. Джо беше тържествен и важен. След като дълго се бори с думите, накрая на един дъх рече:
— По дяволите всичко, докторе. Не ме бива за приказки. Не можем плати това, което стори за нас. И все пак госпожата и аз искаме да ти направим този малък подарък.
Той поривисто протегна на Андрю парче хартия. Беше чек за пет лири.
Андрю погледна чека. За местните условия Морганови бяха добре, но далеч не бяха богати. Тази сума, при това в навечерието на тяхното заминаване, което щеше да им наложи големи разходи, сигурно представляваше голяма жертва, благородна щедрост. Трогнат, Андрю каза:
— Не мога да взема това, Джо.
— Трябва да го вземеш — настоятелно и тежко каза Джо, като сложи ръката си върху Андрювата, — иначе ние с госпожата смъртно ще се обидим. Подарък за теб. Не за доктор Пейдж. Толкова години са отивали при него парите ми, но нито един път не е станало нужда да го търсим. Той е добре платен. Това е подарък за теб, докторе. Разбираш, нали?
— Да, разбирам, Джо — кимна Андрю и се усмихна.
Сгъна чека, сложи го в джоба си и за няколко дни забрави за него, но на другия вторник, когато минаваше край Западната банка, той спря, позамисли се и влезе. Госпожа Пейдж винаги му плащаше в банкноти, които той изпращаше с препоръчани писма до Фондацията, и поради това никога не бе имал случай да борави чрез банка. Но сега, като си спомни с удоволствие за своя капитал, реши да си открие сметка в банката с подаръка на Джо.
На гишето даде чека, попълни някакви формуляри и ги връчи на младия касиер, като с усмивка забеляза:
— Малко е, но все пак е някакво начало.
Междувременно усети, че Анъйрин Рийз, който се въртеше някъде отзад, го наблюдава. Когато си тръгна, дългоглавият директор дойде на гишето с ордера в ръце. Като нежно го изглаждаше с ръка, той погледна над очилата си.
— Добър ден, доктор Менсън. Как сте? — Мълчание… Той дръпна въздух през пожълтелите си зъби… — Та искате това да се внесе във вашата нова сметка?
— Да — отвърна Менсън малко изненадан. — Да не би да е твърде малко за откриване на сметка?
— О, не, не, докторе. Не става въпрос за сумата, значи. Много се радвам, че дойдохте при нас. — Рийз се поколеба, оглеждайки внимателно ордера, после вдигна малките си подозрителни очи към Андрю. — Та вие искате на вашето собствено име, а?
— Защо? Разбира се.
— Добре, добре, докторе. — Лицето му изведнъж плувна в сладникава усмивка. — Чудех се, значи, исках да съм сигурен. Какво хубаво време имаме за този сезон. Довиждане, доктор Менсън. Довиждане!
Менсън излезе от банката объркан, като се питаше какво ли иска да каже тоя плешив униформен дявол. Отговор на този въпрос получи едва няколко дни по-късно.
Глава дванадесета
Кристин бе заминала за ваканцията преди повече от седмица. Той бе така зает с Морганови, че едва успя да я види за малко в деня на заминаването й. Тогава не й каза нищо, но сега, когато я нямаше, тъгуваше за нея с цялото си сърце.
Лятото в града беше изключително уморително. Зелените следи на пролетта отдавна бяха увехнали и се бяха превърнали в мръсно жълто. Планините имаха болен вид. Когато ежедневните експлозии от мините или кариерите отекваха в неподвижния сух въздух, над долината като че се издигаше купол от полирани звуци. Мъжете излизаха от мините с полепнал като ръжда по лицето им руден прах. Децата играеха безшумно. Старият Томас, кочияшът, беше болен от жълтеница и Андрю трябваше да прави обиколката си пеша. Като се влачеше из напечените улици, мислеше за Кристин. Какво прави тя? Мислеше ли поне малко за него? А бъдещето, нейните перспективи, възможността да бъдат щастливи заедно?
Тогава съвсем неочаквано получи бележка от Уоткинс, който го молеше да мине край кантората на Компанията.
Минният директор го посрещна любезно, покани го да седне и бутна към него пакета с цигари.
— Вижте какво, докторе — каза той приятелски, — отдавна ми се иска да поговорим и по-добре ще бъде да свършим тази работа, преди да завърша годишния отчет. — Той спря, за да махне от езика си късче жълт тютюн. — Вече доста момчета идваха при мен — Емрис Хюз и Ед Уилямс са начело, молят ме да ви включа в списъка на Компанията.