Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Късно следобед се върна изморен, ядосан, решен да оправи Дени; Този път го завари да държи дълга реч пред Том и госпожа Сийгър все още пиян, възседнал един стол. Когато Андрю влезе в стаята, Дени изведнъж спря и го изгледа мрачно и насмешливо. Говореше трудно.
— О, добрият самарянин! Доколкото разбирам, заместваш ме. Извънредно благородно. Но защо ти? Защо този проклет Луис е изчезнал и е оставил на нас да му вършим работата?
— Не зная — търпението на Андрю се изчерпваше, — знам само, че всичко ще върви по-леко, ако сам поемеш своя дял.
— Аз съм хирург. Не съм някакъв идиотски лекар — просто лекар. Хм! Какво значи това! Някога питал ли си се? Не си? Добре, ще ти кажа. Това значи да си най-последният и най-стере-о-типният анахронизъм в най-лошата и най-тъпанарска система, измислена някога от богосъздадения човек. Добрият стар общ доктор! И доброто старо Б.О.! — т.е. британско общество. Ха! Ха! — изсмя се той презрително. — То го е създало. То го обича. То плаче за него. — Той се размърда на стола си, възпалените му очи отново гледаха жлъчно и навъсено и продължи пиянската си лекция. — Какво може да стори бедният нещастник? Твоят общ лекар — твоят добър стар знахар във всички области! Завършил може би преди двайсет години. Как ще знае той медицина и акушерство, бактериология и всички последна научни открития и хирургия също? Да! Да! Не забравяйте и хирургията! От време на време той опитва някоя малка операция в селската болница. Ха! Ха! — Отново това сатанинско удовлетворение. — Да кажем мастоидит. Два часа и половина по часовник. Ако намери гной, става спасител на човечеството. Ако не намери, погребват пациента. — Дени повиши глас. Беше сърдит, бясно и пиянски сърдит. — По дяволите, Менсън! Така е вече векове. Няма ли веднъж да променят системата. Каква е ползата? Каква е ползата, питам. Дайте ми още едно уиски. Всички сме смахнати, а аз, изглежда, освен това съм и пиян.
За няколко секунди настъпи мълчание и после, като сдържаше раздразнението си, Андрю каза:
— Не е ли най-добре сега да си легнеш? Хайде ние ще ти помогнем.
— Оставете ме на мира! — изръмжа Дени. — Не на мен тия проклети докторски номера, сам съм ги използвал и ги знам доста добре. — Той рязко се изправи, олюля се, хвана госпожа Сийгър за рамото и я бутна да седне. И тогава, като се поклащаше на краката си, със зловещо угоднически тон се обърна към изплашената жена: — Е, как сте днес, скъпа госпожо? По-добре, предполагам. Пулсът е малко по-силен. Спите ли добре? Ха! Хм! В такъв случай ще трябва да предпишем малко успокоително.
В тази нелепа сцена имаше нещо странно, тревожно — едрата небръсната, облечена в пижама фигура на Филип, който имитираше лекарите в обществото, да се покланя сервилно и почтително пред треперещата съпруга на миньора. Том нервно се изсмя. Дени веднага се обърна към него и яростно го плесна през ушите.
— Точно така! Смей се! Спукай си идиотската глава от смях. Но пет години от живота си съм правил само това. Господи! Като си помисля, иде ми да умра. — Той ги погледна кръвнишки, хвана една ваза, която стоеше върху камината, и я запрати на пода. Следващия момент в ръцете му беше другата, която полетя към стената. Той тръгна напред. В очите му се четеше кървава разрушителна сила.
— За бога — проплака госпожа Сийгър. — Спрете го, спрете го…
Андрю и Том Сийгър се хвърлиха върху Филип, който се бореше с типичната дива упоритост на пияния. После най-неочаквано се отпусна и стана сантиментален до глупост.
— Менсън — изхленчи пиянски той, обесил се на рамото на Андрю, — ти си добро момче. Обичам те повече от брат. Ти и аз — ако се държим един за друг, ще успеем да спасим цялата прокълната медицинска професия.
Изправи се с празен търсещ поглед. После главата му клюмна. Тялото му омекна. Позволи на Андрю да го заведе в другата стая и да го сложи в кревата. А когато главата му вече безсилно се търкаляше по възглавницата, той сълзливо помоли:
— Обещай ми едно нещо, Менсън! За бога, не се жени за дама!
На другата сутрин беше по-пиян от всякога. Андрю се отказа. Той почти подозираше младия Сийгър във внасянето на алкохол, въпреки че на всички въпроси момчето с бледо лице се кълнеше, че няма пръст в тази работа.
Цяла седмица Андрю правеше освен своите визитации и визитациите на Дени. В неделя следобед посети къщата на Чепъл стрийт. Филип беше на крак, облечен, с безупречна външност и освен това, макар отслабнал и треперещ, абсолютно трезв.
— Доколкото разбирам, работил си вместо мен, Менсън. — Изчезнала беше близостта от предишните няколко дни. Поведението му беше сдържано, ледено студено.
— Няма нищо — промърмори непохватно Андрю.