Тъй желан и толкова далечен
- Автор: Едуърдс Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Витанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тъй желан и толкова далечен». Краткое содержание книги:
Собственичката на детективското бюро, охраняващо дома му — смелата и красива блондинка Лейс — пък няма вкус към случайните мимолетни флиртове.
Само че принципите са си принципи, а житейските ситуации са значително по-сложно и многообразни. Комуто е писано да срещне голямата си любов, не може да се пребори със съдбата.
— Ето, виждаш ли, а ти се държиш, сякаш са ти потънали гемиите. — Сабина го целуна по бузата. — Обаче ако тези листи са действително толкова важни, не е зле да ги сложиш на по-сигурно място.
След като тя излезе, Лейс се обърна към прозореца и се загледа навън.
— Добър съвет. Вслушай се в него!
Джордън захвърли свитъка на бюрото и пристъпи зад нея.
— По-скоро тебе ще сложа на сигурно място — в ръцете си. Няма по-важно нещо за мене — протегна ръка към нея. — Моля те, Лейс, в гнева си изрекох думи, които не трябваше да казвам. Прости ми и ми позволи да прекарам остатъка от живота си с тебе и да се опитам да те направя щастлива.
Колко жесток е животът! Джордън проговори за постоянна връзка чак сега, когато беше толкова късно. Поклати глава, отиде до бюрото и започна да събира нещата си.
— Няма да стане! Сега вече не!
Ръката му увисна.
— Колкото и да те обичам, скъпа, все пак аз съм само един обикновен простосмъртен. Направих страшно глупава грешка. Но ти ще направиш още по-глупава, ако не ми простиш. Ние двамата се обичаме и ти го знаеш отлично. Просто сме създадени един за друг. Моля ти се, Лейс, недей да съсипваш живота ми, а и твоя собствен.
Лейс извади щекера на радиотелефона си от контакта. По лицето й се стичаха сълзи. Сега Джордън й беше признал чувствата си. Беше й предложил брак. Изпускаше може би най-големия шанс в живота си. Сигурна беше, че ще бъде щастлива с него. Но не би могла да живее, след като знае, че мъжът до нея не й се доверява напълно. Не можеше да го понесе. Взе нещата си и ги понесе към колата.
През следващите три седмици Джордън се вкопчи като луд в работата си. Изтощаваше се докрай, след като потъваше за няколко часа в неспокоен сън. Но мислите му се връщаха непрекъснато към Лейс и любовта й, която не беше успял да спечели.
Вече притежаваше земята в Тексас, където беше открил находището и всички нрава за експлоатация. Този факт обаче не му доставяше радост. Щеше да спечели много пари, но с тях нямаше да успее да си купи това, което му беше необходимо.
— По дяволите, момчето ми, тя просто няма да се върне — заговори той на Тъмбълуид, когато го изведе вечерта на разходка. — Не ни обича вече!
Не би могло да се каже, че Лейс не го обича. Не беше вярно. Откакто напусна дома на Джордън, чувствата й бяха станали по-силни. Независимо с какво се опитваше да се залъже, мислите й се насочваха винаги към него.
„Просто трябва да го забравя“ — внушаваше си тя, но не знаеше как да го направи. Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, очакваше да чуе гласа му. Понякога си пускаше старите записи и слушаше как й разправя весело за преживяванията си в Тексас. Спомняше си как я молеше да му прости. Лейс не знаеше кое й причиняваше по-голяма болка — спомените за скарването или за щастливите им дни. Сърцето й щеше да се пръсне. Единственото, което би й причинило по-голяма болка от спомените, щеше да е срещата лице в лице с него. Три седмици, след като го беше напуснала, се случи и това.
Чу, че вратата на офиса се отваря и вдигна глава. Джордън стоеше точно пред бюрото й.
— Какво… какво търсиш тук?
Думите едва излизаха от устата й.
Лицето му беше неподвижно и с нищо не издаваше вълнението, което го разтърсваше.
— Имам малък подарък за теб, Лейс.
— Не искам да ми даваш нищо!
— Искаш — каза го толкова убедено, че Лейс вдигна учудено вежди. — Отнася се до семейството ти.
Погледът й автоматично се плъзна към снимката върху бюрото. Там се виждаше Кит Мартиндейл в компанията на млада красива жена. Двамата държаха по едно бебе в ръце.
— Често ли се виждате?
Лейс се поколеба, преди да отговори.
— Не толкова често както преди. Твоята забележка, когато се скарахме, ми се стори чудовищна, но все пак размислих. Ще продължавам да ги обичам по същия начин, но няма да им досаждам с посещенията си. Дадох си сметка, че не само ти, а и други могат да интерпретират погрешно отношението ми към Кит.
Той остана няколко секунди мълчалив.
— Това, което казах едно време, беше безсмислица. Сега го знам със сигурност. Беше идея фикс. Идиотската ревност ме правеше сляп. Бях луд по тебе. Исках те само за мен. Но това беше, защото те обичах толкова…
Лейс се втренчи в прозореца.
— Не ме обичаш истински! В истинската любов трябва да има и малко доверие.
— Съмняваш ли се, че сега и аз смятам така? — очите му се свиха.
Може би нямаше смисъл да идва тук. Може би постъпва глупаво, но той ще се бори за Лейс.
— Добре. Признавам, че за миг се усъмних в някого, който ми беше много, много скъп. Но самотата ме наказа за това. Не заслужавам доживотна присъда! Освен това не съм единственият, който е нравил грешки. Някога и ти си се отрекла от човек, който не го е заслужавал.