![Дръж се здраво [Hold Tight-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/1/1/drzh-se-zdravo-hold-tight-bg-download.jpg)
Дръж се здраво [Hold Tight-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дръж се здраво [Hold Tight-bg]». Краткое содержание книги:
Като капак на всичко Майк разбира, че съседското момче, чийто лекуващ лекар е той, се нуждае от спешна бъбречна трансплантация. Майк внезапно се оказва в центъра на експлозивна тайна, която може да взриви семейството на детето.
Друга съседка — Бетси Хил, майката на самоубилото се момче — случайно научава неподозирани неща за нощта, когато умира синът й. Но преди да научи още нещо Адам изчезва и целият квартал е разлюлян от шокиращите събития. И докато животът на тези семейства се сплита яростно и трагично, отдълго крити връзки и събития започват да изплават на повърхността и принуждават отчаяните родители да търсят отговор на въпроса: докъде биха стигнали, за да защитят любимите си хора.
Източник: http://www.books.bg/books/62/144539.html
— О, и аз съм същата.
— Не бих си и помислил да го прибера без детска седалка, а забравих да прехвърля нашата от другата кола, затова спрях да купя нова… Нали знаете как стават тия работи…
— Много добре.
Наш взе ръководството и поклати отчаяно глава.
— Бихте ли му хвърлили един бърз поглед?
Долови двоумението на Реба. Първична реакция — по-скоро рефлекс. В края на краищата, не се познаваха. Както биологичното, така и социалното у нас ни учи да се пазим от непознати. Но еволюцията ни е дала и някакво социално възпитание. Намираха се на обществен паркинг, той й изглеждаше добър човек — баща и прочее, — имаше и бебешка седалка и от нейна страна щеше да е неучтиво да му откаже, нали така?
Изчисленията й отнеха не повече от две-три секунди и в крайна сметка учтивостта победи инстинкта за оцеляване. Както ставаше в повечето случаи.
— Разбира се.
Остави покупките си в багажника и се приближи. Наш се наведе към вътрешността на буса.
— Имам чувството, че този колан тук…
Реба дойде още по-близко. Наш се изправи, за да й отстъпи място. Озърна се. Дебелакът с брадата в стил Джери Гарсия и тениската батик все още шляпаше към входа, но нямаше да забележи нищо, което не прилича на поничка. А и понякога най-доброто прикритие е когато си на открито. Без паника, без бързане, без излишен шум.
Реба Кордоба се наведе напред и това бе началото на края й.
Пред очите на Наш бе оголеният й, беззащитен врат. Светкавично се пресегна и запуши с една ръка устата й, а с другата натисна точката зад обицата на ухото, с което спря достъпа на кръв до мозъка й.
Тя порита слабо с крака, само за няколко секунди. Натисна я още по-силно и тя остана неподвижна. Напъха я във фургона, скочи вътре и затвори вратата. Зад него се движеше Пиетра. Тя затвори вратата на колата на Реба и подаде ключовете на Наш. С дистанционното той заключи акурата, докато Пиетра се настаняваше на шофьорската седалка на микробуса.
Запали двигателя.
— Чакай — обади се Наш.
Пиетра се извърна.
— Не трябва ли да побързаме? Запази спокойствие. Замисли се за няколко секунди.
— Какво има?
— Аз ще карам буса — отвърна й. — Отивай в нейната кола.
— Това пък за какво?
— Защото ако я оставим тук, ще се усетят, че е отвлечена. Ако я преместим, може и да ги заблудим.
Хвърли й обратно ключовете. После закопча Реба към пода с пластмасовите белезници. Натика в устата й парцал. Тя започна да се съпротивлява.
Взе в двете си длани крехкото й, хубаво личице, сякаш се канеше да я целуне.
— Ако ми избягаш — каза, втренчил се в кукленските й очи, — ще грабна Джейми. И тогава ще стане лошо. Разбираш ли ме?
Като спомена името на сина й, Реба замръзна.
Наш се премести на предната седалка и каза на Пиетра:
— Карай след мен. Дръж се нормално.
И тръгнаха.
Майк потърси разтуха в своя айпод. Освен хокеят, това бе единственият му друг отдушник. Нищо не го разпускаше докрай. Обичаше семейството си, обичаше работата си, обичаше и хокея. Но и на хокея времето му щеше скоро да отмине. Годинките се трупаха, колко и да не му се искаше да си го признае. Голяма част от времето му минаваше изправен с часове наред в операционната. Навремето хокеят му помагаше да поддържа форма. Вероятно все още му беше полезен по отношение на сърдечната дейност, но тялото му започваше да понася трудно физическия сблъсък. Ставите го мъчеха. Мускулните разтегляния и дребните навяхвания ставаха все по-чести и отшумяваха все по-бавно.
За пръв път осъзна, че се спуска надолу по ролъркоустъра, наречен живот; за пръв път играеше на връщане на деветте дупки, както се изразяваха приятелите му, които си падаха по голфа. Това неминуемо се усеща. Стигнеш ли трийсет и пет-четирийсет, поне отчасти осъзнаваш, че вече не си онзи физически екземпляр, който си бил доскоро. Но отрицанието е доста силно нещо. Сега, на крехката четирийсет и шест годишна възраст, осъзнаваше, че каквото и да стори, спускането щеше не само да продължи, но и да се ускори.
Изключително ободряваща мисъл.
Минутите се точеха едва-едва. Престана да си прави труда да звъни на Адам. Или беше получил дотогавашните му съобщения, или не. От айпода Мат Карни задаваше съответния музикален въпрос: „Оттук нататък — накъде?“ Затвори очи и се опита да се потопи в музиката, но не му се удаде. Стана и се заразхожда напред-назад. И това не помогна. Хрумна му да обиколи с колата квартала, та евентуално да срещне Адам, но му се видя глупаво. Мерна хокейния си стик. Дали няма да се почувства по-добре, ако вкара няколко гола във вратата на двора?
Мобифонът иззвъня. Грабна го и дори не погледна кой го търси.