Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
Скръб цареше в нашия дом. Здравето на баща ми сериозно се разклати. Елизабет бе тъжна и печална; ежедневните грижи вече не й доставяха удоволствие — всякаква наслада й се струваше светотатство пред мъртвите; беше решила, че дължи на погубения им невинен живот вечна скръб и сълзи. Тя вече не беше жизнерадостното същество, с което бродехме като деца по бреговете на езерото и разговаряхме въодушевено за бъдещите ни планове. Бе я споходило първото голямо нещастие, което ни се изпраща отгоре, за да ни отбие от млякото на земята, и неговата мрачна сянка угаси лъчезарните й усмивки.
— Като си спомня, скъпи братовчеде — казваше тя, — за страшната смърт на Жюстин, не мога вече да гледам на света както преди. По-рано слушах или четях за поквара и несправедливост и ги смятах за измислици и басни или поне нещо много отдалечено от нас, а ето че злощастието ни споходи у дома и хората ми се струват кръвожадни чудовища. Може и да не съм справедлива. Всички вярваха във вината на нещастното момиче и ако бе извършила престъплението, за което пострада, щеше да е най-гнусната злодейка на земята. Да убиеш заради няколко скъпоценни камъчета сина на своя благодетел и приятел, дете, отгледано от самата нея и което, по всичко личеше, че обича като свое собствено! Никому не желая смъртта, но подобно същество бих сметнала за недостойно да остане сред хората. Ала тя бе невинна. Знам, чувствувам, че бе невинна. Ти мислиш същото и това потвърждава моята увереност. Уви, Виктор, когато лъжата изглежда толкова правдоподобна, кой може да вярва в щастието? Имам чувството, че вървя по ръба на пропаст, а огромна тълпа ме притиска и се опитва да ме тласне надолу. Уилям и Жюстин бяха убити и убиецът е на свобода — той се разхожда безнаказано по света, а може дори да се ползува с всеобщо уважение. Но даже и да ме осъдят на смърт за същото престъпление, не бих си сменила мястото с този злодей.
Слушах тези думи и се терзаех. Аз бях убиецът, макар и косвено. Елизабет прочете мъката върху лицето ми, нежно ме хвана за ръката и каза:
— Успокой се, скъпи приятелю. Господ ми е свидетел колко страдам и все пак виждам, че ти си по-нещастен и от мен. По лицето ти чета отчаяние, а понякога и мъст, а това ме кара да изтръпвам. Скъпи Виктор, прогони тези тъмни страсти. Мисли си за твоите приятели, които така разчитат на теб. Нима вече не сме в състояние да те направим щастлив? Докато се обичаме, докато сме верни един на друг тук, в нашата спокойна и красива страна, на нас са ни достъпни всички мирни радости — кое ще наруши покоя ни?
Ала дори думите от устата на тази, която ми бе по-скъпа от най-ценните дарове на съдбата, не бяха в състояние да прогонят демона, стаен в душата ми. Докато я слушах, аз инстинктивно направих крачка към нея, сякаш се страхувах, че в същия този момент убиецът може да е наблизо и да ми я отнеме.
И така, нито нежната дружба, нито природните красоти бяха в състояние да прогонят отчаянието ми: даже любовта бе безсилна. Обгръщаше ме облак, непроницаем за всякакви добри намерения. Бях като ранен елен, влачещ непокорни нозе към непроходимия гъсталак, за да съзерцава там пронизалата го стрела и да изпусне последния си дъх.
Понякога ми се удаваше да победя мрачното униние, а друг път бушуващата в душата ми буря ме караше да търся облекчение от непоносимите мъки във физически упражнения и промяна на местата. По време на такъв един пристъп напуснах внезапно дома си и се отправих към недалечните алпийски долини, за да забравя себе си и преходните човешки нещастия, съзерцавайки вечното великолепие на природата. Отправих се към долината Шамуни. Като дете често бях ходил там. Изминали бяха шест години — и ето че аз съм една развалина, а суровите пейзажи си бяха все същите.
Първата половина на пътя изминах на кон. След това наех едно муле, защото те са по-устойчиви и има по-малка вероятност да се наранят по стръмните планински пътеки. Времето беше чудесно — около средата на август, приблизително два месеца след смъртта на Жюстин: черния ден, от който датираше моята мъка. Колкото по-навътре прониквах в дефилето на Ар-ва, толкова по-леко ми ставаше на душата. Гигантските стръмни планини, надвиснали над мен от всички страни, шумът на буйната река, разпенена сред скалите, грохотът на водопадите — всичко говореше за могъществото на всевишния и аз забравих страха си и не можех да си представя, че съм треперел пред същество, по-слабо от всесилния създател и повелител на стихиите, които тук ми се представяха в най-страшното си величие. И колкото по-високо се изкачвах, толкова по-прекрасна и изумителна ставаше гледката към долината. Разрушените замъци, надвиснали над обраслите с борове пропасти, стремителната Арва и надничащите на места иззад дърветата хижи представляваха невиждано красива гледка. Но истинското великолепие й придаваха могъщите Алпи, чиито блестящи бели пирамиди и куполи се извисяваха над всичко като видение от друг свят, обител на неведоми нам същества.