Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
— О, Жюстин, прости ми, че за миг се усъмних в теб! Защо си направила признание? Но не се отчайвай, мило дете, не се бой. Аз ще разкажа за твоята невинност и ще я докажа. Ще стопя каменните сърца на враговете ти със сълзи и молби. Ти няма да загинеш. Ти, моята другарка, приятелка и сестра, да свършиш на ешафода? Не! Не бих могла да преживея такава страшна мъка!
Жюстин тъжно поклати глава.
— Не се боя от смъртта — каза тя, — Този страх е вече в миналото. Господ крепи мен, слабата, и ми вдъхва смелост да понеса и най-страшното. Аз напускам един тъжен и несправедлив свят. Но ако вие си спомняте и мислите за мен като за невинно осъдена, то аз ще се примиря със съдбата, която ме очаква. Трябва, скъпа господарке, да се подчиняваме покорно на волята на всевишния.
Докато траеше този разговор, аз се отдръпнах в ъгъла на килията, за да прикрия ужасната болка, която ме разкъсваше. Отчаяние. Какво знаете вие за него? Даже нещастната жертва, която на другия ден щеше да премине страшната граница между живота и смъртта, не изпитваше такава дълбока и горчива агония. Скърцах със зъби и стисках челюсти, а от гърдите ми се изтръгна стон, който излизаше сякаш от самата душа. Жюстин се стресна. Когато видя, че стена аз, тя се приближи и каза:
— Много мило, че ме посетихте, господине. Надявам се, че не ме мислите за виновна?
Нямах сили да й отвърна.
— Не, Жюстин — каза Елизабет. — Той е по-убеден в твоята невинност и от мен. Защото, като чу, че си признала, не повярва на този слух.
— Благодаря от сърце. В тези последни минути изпитвам искрена признателност към онези, които ме мислят с добро. Няма нищо по-ценно от това за клетници като мен. Става ми много по-леко. Ще умра в мир, щом вие, скъпа господарке, и вашият братовчед вярвате, че съм невинна.
Така бедното момиче се опитваше да утеши себе си и другите. И тя действително постигна желаното умиротворение. Ала аз, същинският убиец, усещах в гърдите си как ме гризе неумиращият червей, които не допускаше нито надежда, нито утеха. Елизабет също плачеше и тъжеше, но нейната покруса беше невинна, така както облак скрива луната за миг, но не може да изличи нейното сияние. Болка и отчаяние бяха проникнали в дълбините на сърцето ми и аз горях в свой собствен ад, който нищо не бе в състояние да изгаси. Останахме няколко часа с Жюстин — Елизабет не можеше да се раздели с нея.
— Бих искала — възкликна тя — да умра заедно с теб. Не мога да живея в този свят на страдания.
Жюстин се престори на ободрена, но в същност едва сдържаше сълзите си. Тя прегърна Елизабет и изрече със задавен от чувства глас:
— Сбогом, мила господарке, скъпа Елизабет, любима и единствена приятелко. Да ви благослови и пази господ с всичката си щедрост. Дано това да е последната горест, която ви е съдено да изстрадате. Живейте в щастие и правете хората около себе си щастливи.
На другата сутрин Жюстин се прости с живота. Сърцераздирателното красноречие на Елизабет не разколеба твърдото убеждение на съдиите във вината на невинната жертва. Моите страстни и възмутени уверения не ги трогнаха. И когато чух хладния отговор и безчувствените, коравосърдечни разсъждения на тези мъже, признанието, което бях готов да направя, замръзна на устните ми. Само щях да се самообявя за луд и нямаше да постигна отменяне на присъдата, произнесена срещу моята злочеста жертва. Тя загина на ешафода като убийца.
Макар аз самият да се терзаех, дълбокото и безмълвно страдание на моята Елизабет ме измъчваше не по-малко. То също бе по моя вина. Както и скръбта на баща ми, траурът в неотдавна щастливия ни дом — всичко бе дело на моите трижди проклети ръце. Вие ридаете, нещастници, но това не са последните ви сълзи. Отново ще прозвучи надгробният ви плач и вашите стенания неведнъж още ще се чуят! Франкенщайн, вашият син, близък и до неотдавна многообичан приятел, който би дал за вас и последната си капка кръв, който не желае за себе си никаква радост, ако тя не е отразена и във вашите любими очи, който би искал да ви дари с всички блага и да прекара живота си покорно на вашите услуги — именно той ви кара да проливате безброй сълзи и би бил щастлив, ако можеше да се надява неумолимата съдба да се задоволи с толкова, ако разрухата спре, преди вечният покой да ви избави от тези нечовешки мъки.
Така говореше пророческата ми душа, като гледах, разкъсван от угризения, ужас и отчаяние, как любимите ми хора тъжат над гробовете на Уилям и Жюстин — първите злощастни жертви на моите проклети опити.
ГЛАВА IX
За човека няма нищо по-тягостно от мъртвия покой на бездействието, последвал бурно развиващите се събития — онова ясно съзнание, че вече няма място нито за надежда, нито за страх. Жюстин загина — тя почива в мир, а аз продължавах да живея. Кръвта течеше във вените ми, но тежестта на отчаянието и угризенията подтискаше сърцето ми и нищо не можеше да я премахне, Сънят бягаше от очите ми, аз бродех като зъл дух, защото действително бях сътворил неописуемо страшни злодейства и още много, много други (в това бях убеден) щяха да последват. Ала същевременно сърцето ми преливаше от обич и добродетелни помисли. Бях започнал живота си с най-чисти намерения и жадувах за момента, когато ще мога да ги осъществя и да бъда от полза за ближните си. Но всичко рухна: вместо със спокойна съвест и удовлетворение да се огледам назад в миналото и да почерпя оттам обещания за нови надежди, аз се гърчех от угризения и чувство за вина, които ме хвърлиха в ад от неописуеми страдания и никакви думи не са способни да ги изразят.