Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— За да се добера до Ръката на Енлад и Еа. Никога не съм ходил там. Не знаем нищо за техните магьосничества. „Енлад на кралете и ярката Еа, най-старият от островите!“ Там със сигурност ще намерим съюзници.

— Но между нас е Хавнър — каза тя.

— Няма да подкарам „Надежда“ към Хавнър, обич моя. Смятам да го заобиколя.

Винаги можеше да я накара да се разсмее. Беше единственият, който го можеше. Когато беше на път, тя говореше кротко и спокойно, вече научила се колко безплодно е нетърпението в работата, която трябва да се свърши. Понякога се мръщеше, друг път се усмихваше, но не се смееше. Когато можеше, отиваше сама в Дъбравата, както го беше правила винаги. Но през тези години, докато се строеше Домът и се полагаха основите на Школата, рядко можеше да ходи там и дори тогава взимаше понякога по двама ученици да се научат да се оправят в гората и да разчитат шарките на листата; защото тя беше Пазителката на шарките.

Тази година Чайка тръгна на път късно. Взе едно петнадесетгодишно момче, Прашинка, обещаващ ветроловец, който трябваше да се упражнява в открито море, и Сейва, шейсетгодишна жена, дошла на Роук преди седем-осем години. Сейва беше една от жените на Ръката на остров Арк. Макар да не притежаваше никакви дарби в магията, тя толкова добре знаеше как да накара група хора да си вярват и да работят заедно, че беше зачитана като мъдра жена на Арк, а сега и на Роук. Беше помолила Чайка да я вземе, за да си види семейството — майка, сестра и двама сина; Чайка щеше да остави Прашинка с нея и после да ги вземе за Роук на връщане. И така, те се отправиха на север през Вътрешното море през лятото, и Чайка каза на Прашинка да вкара в платното малко вълшебен вятър, тъй че да стигнат Арк преди Дълготрайния танц.

Когато стигнаха острова, Чайка направи около „Надежда“ илюзия, така че изобщо да не прилича на лодка, а на понесен от водата плавей — защото в тези води гъмжеше от пирати и от ловците на роби на Лоусън.

От Сисъри на източния бряг на Арк, където остави пътниците си, след като изтанцува там Дълготрайния танц, той отплава към Проливите на Ебавнор, с намерението да продължи на запад, покрай южните брегове на Омер. Поддържаше илюзорното заклинание около „Надежда“. В яркия чист средлетен ден, с духащия от север вятър, видя високо и далече горе синкавия провлак и по-смътните синьо-кафяви очертания на сушата, дългите ридове и безтегловния купол на планината Онн.

„Гледай, Медра. Гледай!“

Беше Хавнър, неговата земя, където бяха неговите близки — дали бяха живи, или мъртви не знаеше; където Аниеб легна в гроба си, горе в планината. Не беше се връщал тук, никога дори не беше приближавал толкова. Колко ли време бе изтекло? Шестнадесет, седемнадесет години. Никой нямаше да го познава, никой нямаше да помни момчето Видра, освен майката и бащата на Видрата, и сестра му, ако все още бяха живи. А в Голямото пристанище със сигурност имаше хора на Ръката. Макар да не го познаваха като дете, сега той трябваше да ги познае.