Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

По това време вече имаше много хора от Ръката, които знаеха какво става на Роук. Там идваха изпращани от тях младежи. Идваха мъже и жени, за да се учат и да преподават. За мнозина от тях беше доста трудно да стигнат там, защото заклинанията, които криеха острова, бяха по-силни от всякога и отдалече той приличаше или на облак, или на подала се над водната шир гола скала; а духаше и Роукският вятър, който държеше всеки кораб надалече от Туилския залив, освен ако нямаше някой магьосник на борда, който да знае как да обърне вятъра. И все пак идваха, та с годините се наложи да се вдигне по-голяма къща за Школата от всички останали в градчето Туил.

В Архипелага мъжете строяха кораби, а жените — къщи, такъв беше обичаят. Но при голям строеж жените позволяват на мъжете да работят с тях — нямаше ги миньорските суеверия, които държаха мъжете настрана от рудниците, или на корабостроителите, които забраняваха жена да гледа как се поставя килът. Ето защо и мъже, и жени с много усърдие вдигнаха Големия дом на Роук. Темелът му бе поставен на едно бърдо над градчето Туил, недалече от Дъбравата и с изглед към Могилата. Стените му се съградиха не само с камък и дърво, а стъпиха върху здрава магия и бяха скрепени с могъщи заклинания.

Застанал на този хълм, Медра каза:

— Има водна жила, точно под мястото, където стоя, и няма да пресъхне.

Прокопаха внимателно, стигнаха до водата и я оставиха да избликне. И първата част от Големия дом, която направиха, беше сърцевината му, дворът с фонтана.

После Медра се разходи с Елеал по белите плочи, още преди около тях да има вдигнати стени.

Тя беше посадила до чешмата офика от Дъбравата. Дойдоха да се уверят, че се е хванала. Пролетният вятър духаше силно, към морето, откъм Роукската могила, издухваше настрана водата от фонтана. На склона на Могилата се виждаше малка група хора — кръг от млади ученици, които изучаваха ловкостите на илюзията от магьосника Хега от Оу. Майсторската ръка, така го наричаха. Глухарчетата, вече прецъфтели, хвърляха семенцата си на вятъра. В косата на Жар се мяркаха сиви косъм-чета.

— Е, значи пак тръгваш — каза тя, — и ни оставяш да решим тоя въпрос с Правото. — Мръщеше се свирепо както винаги, но гласът й рядко биваше толкова рязък, когато говореше с него.

— Ще остана, ако искаш, Елеал.

— Да, искам да останеш. Но не оставай! Ти си откривател, трябва да ходиш и да откриваш. Само дето съгласието ни за Пътя — за Правото, както държи да го наричаме Варис — е два пъти по-тежка работа от строежа на Дома. И предизвиква десет пъти повече свади. Съжалявам, че не мога да се измъкна от това. Да можех просто да тръгна с теб, ей така… И ми се щеше да не тръгваш на север.

— Защо да се караме? — унило отвърна той.

— Защото не сме само ние! Събери двайсет-трийсет души в една стая, и всеки ще иска да наложи своето. А събереш ли мъже, които винаги са си държали на тяхното, с жени, които си знаят своето, и ще почнат да се обиждат. А и освен това има някои съвсем истински и сериозни различия между нас, Медра. Те трябва да се решат, а няма да се решат лесно. Макар че малко добра воля ще е от полза.