Кулата на лястовицата

Струва ми се, че Милва преживява доста тежко своето нещастие — помятането. Пиша „струва ми се“, тъй като разбирам, че като мъж по никакъв начин не мога да си представя как една жена приема такава загуба. Макар и поет и човек на перото, школуваното ми и тренирано въображение се оказва безсилно и не мога да направя нищо по въпроса.

Физическото състояние на стрелкинята се възстанови бързо — тя се чувстваше по-зле психически. Понякога се случваше по цял ден — от изгрев до залез-слънце — да не обели нито дума. Обичаше да изчезва нанякъде и да страни от нас, което донякъде безпокоеше всички ни. Но накрая настъпи обрат. Милва постъпи като дриада или елфка — бурно, импулсивно и не съвсем рационално. Една сутрин пред очите ни тя извади ножа си и си отряза косата до врата. „Ясно е, че не съм девица — каза тя, забелязвайки увисналите ни ченета. — Но не съм и вдовица — добави след малко. — Затова край на траура.“ От този момент нататък тя стана същата като преди — ехидна, хаплива, надута и с пиперлив език. От това си направихме извода, че кризата е отминала.

Третият, не по-малко странен член на нашата група, беше нилфгардецът, който не пропускаше случай да отбележи, че не е нилфгардец. Твърдеше, че се казва Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах…