Писмо в бутилка
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Писмо в бутилка». Краткое содержание книги:
”
За Гарет това послание е единственият начин да даде израз на неугасващата си любов към жената, която е изгубил. Тереза, чиято вяра в романтичното е разбита от бившия й съпруг, е заинтригувана: „Кои са Гарет и Катрин? Каква е тяхната история? Наистина ли любовта им е била толкова силна?” Провокирана от тази мистерия и необяснимо привлечена от загадъчния непознат, Тереза се впуска в търсене, което ще я отведе до малък крайбрежен град. Събрани от случайността или нещо по-могъщо от нея, животът на Тереза и на Гарет ще се докоснат с определена цел в един разказ, в който отекват най-съкровените ни надежди да намерим онзи единствен човек и истинската любов.
Когато „Хепънстанс“ се отдалечи достатъчно от останалите кораби, Гарет помоли Тереза да подържи щурвала.
— Просто го дръж в това положение.
Той отново нагласи платната, този път много по-бързо, както ѝ се стори. След като се увери, че яхтата се движи по посока на вятъра, застопори щурвала с въже, вързано с малка хлабавина за стаксела.
— Така, това ще свърши работа — каза той и потупа щурвала, за да провери дали не се измества. — Вече можем да седнем, ако искаш.
— Но няма ли да го държиш?
— Нали затова го закрепих така. Понякога, когато вятърът се променя често, щурвалът трябва да се държи през цялото време. Но тази вечер извадихме късмет с времето. Можем да плаваме с часове в тази посока.
Гарет тръгна към седалката, която си беше избрала Тереза, и след като провери дали няма нещо зад гърба ѝ, което да закача дрехите ѝ, се разположи срещу нея. Вятърът духаше в лицето ѝ, тя приглади косата си назад и отмести поглед към водната шир и слънцето, което бавно се спускаше по далечния хоризонт.
Гарет я наблюдаваше. Сигурно е висока някъде към метър и седемдесет, предположи той, има стройна фигура и хубаво лице, прилича на фотомодел от списание. Но според него тя привличаше не само с външния си вид. Беше интелигентна, което се долавяше веднага, и уверена в себе си, сякаш живееше по свои собствени правила. А тези качества имат значение, без тях красотата не струва нищо.
Докато я гледаше, по някакъв начин тя му заприлича на Катерин. Особено по израза на лицето ѝ — такъв един мечтателен, както бе загледана във водата. Без да иска, мислите му се върнаха назад до деня, в който двамата с Катерин бяха излезли с яхтата за последен път. Отново изпита чувство на вина, въпреки че полагаше усилия да го потисне. Тръсна глава и разсеяно разхлаби каишката на часовника си, после отново я върна на предишното ѝ положение.
— Наистина е много красиво тук — заговори най-накрая Тереза и се обърна към него. — Благодаря ти, че ме покани.
Стана му приятно, че тя наруши мълчанието.
— Чувствай се удобно. Хубаво е човек да има компания от време на време.
Тя се усмихна и се запита какво ли искаше да каже.
— Сам ли плаваш обикновено?
Той се облегна назад и протегна крака.
— Обикновено, да. Действа ми отморяващо след работа. Колкото и да е бил напрегнат денят, щом се кача в лодката, и вятърът издухва всичко.
— Толкова ли е уморително гмуркането?
— Нямам предвид гмуркането. То е приятната част. Другото е малко или повече изморително — воденето на документация, работата с хора, които отменят урока в последния момент, зареждането на магазина. Понякога денят може да стане много дълъг.
— О, сигурно. Но на теб ти харесва, нали?
— Да, харесва ми. Не бих заменил работата си за нищо друго. — Той оправи часовника на китката си. — А ти, Тереза, с какво се занимаваш? — Това беше един от малкото безопасни въпроси, които бе намислил да зададе през целия ден.
— Водя рубрика в „Бостън таймс“.
— На почивка ли си тук?
Тя замълча за миг, преди до отговори.
— Може и така да се каже.
Той кимна, явно бе очаквал такъв отговор.
— За какво пишеш?
— За родителството — усмихна се тя и не ѝ убягна изненадания му поглед, същия поглед, който беше забелязвала в очите на всеки мъж, с когото се виждаше за първи път. — Имам син — продължи тя. — На дванайсет години.
Той повдигна вежди.
— На дванайсет?
— Защо, учудва ли те?
— Да. Изглеждаш млада за толкова голям син.
— Приемам го за комплимент — засмя се тя самодоволно, че не е лапнала въдицата. Още не беше готова да издаде възрастта си. — Но е така, дванайсетгодишен е. Искаш ли да го видиш на снимка?
— Разбира се.
Тя бръкна в чантата си за портфейла, извади от него снимка и я подаде на Гарет. Той я погледа известно време, после вдигна поглед към нея.
— Метнал се е на теб — отбеляза той, връщайки ѝ снимката. — Много хубаво момче.
— Благодаря. — Докато прибираше снимката, го попита: — А ти? Имаш ли деца?
— Не — поклати глава той, — нямам деца, поне не знам да имам.
Тя се изкикоти на отговора му, а той продължи:
— Как се казва синът ти?
— Кевин.
— Той с теб ли е?
— Не, при баща си в Калифорния е. Ние сме разведени от няколко години.
Гарет само кимна, после се обърна през рамо да види друг ветроход, който плаваше в далечината. Тереза на свой ред го огледа и в настъпилото мълчание долови колко е спокоен океанът навътре в сравнение с водния път. Единствените звуци идваха от платната, които се издуваха от вятъра и от вълните, които пореше „Хепънстанс“. Установи колко различно звучат гласовете им тук, в открито море, отколкото на пристана, сякаш липсата на прегради щеше да ги носи из въздуха завинаги.