Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Двойно по-разочароващ беше фактът, че макар да знаехме в коя стая е отседнал, не можехме да го спипаме там. Двамата агенти от секретната служба не се престараваха особено, може би защото Шорок не спадаше към същата категория като, да речем, министъра на отбраната, или може би защото самият той предпочиташе охраната да му дава повече свобода. Независимо от причината, единият от двамата винаги пазеше на пост пред стаята, когато Шорок се намираше вътре, както бях установил предишния ден с една дискретна разходка до 58-я етаж и с помощта на зъболекарско огледалце. Можехме да установим присъствието му в стаята, ала не и да го довършим там. Това трябваше да стане на друго място.
На другия ден се повтори същото. Сутринта Шорок тренира във фитнеса, но без да припари до спа центъра, даже за да иде до тоалетната. Пленарната лекция не ни вършеше работа, заради вероятната засилена охрана. Следваше вечеря с шанхайска кухня в ресторанта „Уин Лей“, пукащ тъпанчетата микс на диджей на име Пицо в нощния клуб „Екс Ес“ и пак блекджек, тоя път под наблюдението на седящия зад една ротативка Тревън. Общо пет ходения в тоалетната, нито едно от които насаме.
Точно преди един през нощта Тревън се обади и ми съобщи, че компанията на Шорок се разотивала и той се насочвал към стаята си, охраняван от двамата си бодигардове. Тази нощ беше последната от участието му в конференцията и нищо повече не можехме да направим. Докс щеше да го наблюдава, докато директорът заспи на камерата, която бях поставил в стаята му, и ако не се случеше нищо ново, на другата сутрин пак щяхме да опитаме във фитнеса. Но ако и там не успеехме, при липса на нова информация за следващите му движения, например отиване на черква, както се надяваше моят партньор, с това щяхме да приключим във Вегас.
Запътих се обратно към стаята си и разтворих завесите, после безмълвно поседях под отразената светлина на ларгото.
Всичко това ми действаше обезсърчаващо. Никога не бях провалял възложена ми задача и внезапната перспектива да се издъня ме смущаваше. Нищо възвишено, трябваше да призная. Просто елементарната стара фикс идея за довършване на започнатото, при това изключително качествено. Не особено благородна мотивация, несъмнено, но поне бях честен.
Прехвърлих цял куп все по-шантави сценарии, изкушавайки се да опитам нещо много рисковано. Само че в мен се обаждаше Вегас, насърчаваше ме да компенсирам загубите си с все по-безразсъдно въртене на колелото. Бях издържал доста време, без да правя глупости. Сега не беше подходящия момент да започна.
Дълго седях под тъжното сияние и чаках да ме напусне усещането, че съм на лов, да се разсее внезапният прилив на адреналин. Бях уморен, но знаех, че няма да мога да заспя. Тъкмо бях решил да пропъдя напрежението от тялото си в разкошната вана в банята, когато мобилният ми телефон завибрира — Докс. Грабнах го.
— Кажи ми, че Шорок утре сутрин ще ходи на черква, и ще ти подаря бутилка „Бомбай Сапфайър“.
— А, ще се налага да иде на черква, обаче не знам дали ще го направи.
— Какви ги говориш?
— Ами, гледам на камерата нашия приятел, чиито всекидневни тренировки явно са му дали издръжливост, към каквато можеш само да се стремиш — в момента скъсва от ебане едно момиче на повикване.
— Майтапиш се.
— Нищо подобно. Момичето пристигна преди десет минути, ама не ти се обадих, защото чух почукване на вратата, но не виждах какво става — трябва да са започнали или в коридора, или във втората баня, а камерата покрива само голямата стая. Обаче сега я е опнал на дивана и а, да, обръща я по корем в задна прашка, абе, харесват ми наклонностите на тоя човек! Кажи ми, партньоре, защо е толкова забавно да гледаш как се чукат други хора?
Не отговорих. Мислите ми препускаха. Не можеше да няма начин да се възползваме от ситуацията. Просто не можеше.
— Леле-мале, само го виж! Горд съм, горд съм, че нашата велика страна се ръководи от мъже с такава изключителна енергия и страст. Да не споменавам за нравствеността им.
Нравственост. Това беше.
— Пипнахме го — казах аз. — Това е нашият шанс.
— Не те разбирам. Точно сега нашият приятел не може да е по-малко сам.