Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— По-добре си завържете връзките.
Тревън клекна и завърза връзките на маратонката си, после двамата се насочиха към изхода.
— Сега вече наистина ще опитам парната баня — каза той. — Бос ще съм в пълна безопасност.
— Съобщете ми дали ви е харесало — отново му се усмихна Алиса.
Агентът на СРП се върна в спа центъра и се обади на Рейн.
— Всичко е наред. Размених картите. Нашият приятел още е там. Сигурно ще остане около час. Добре е да слезеш тук, в случай че реши да отиде до тоалетната. Макар че според мен няма да се появи.
— Добре — отвърна Рейн. — Камерата е на място. Ще ни е от огромна полза. Ако не успеем да се доберем до него в спа центъра, ще имаме други възможности.
Тревън се надяваше да е прав. Но двете последователни случки, едва не завършили с провал — първо списанието, после преместването на ключ-картата — го бяха изнервили. Беше се измъкнал благодарение на чист късмет. Съмняваше се, че и третия път ще са такива късметлии.
10.
Поставянето на камера в стаята на Шорок беше неочакван късмет, но все още предстоеше да се възползваме от него. Като цяло обаче признаците бяха добри. Чувахме го да обсъжда плановете си за вечерта: вечеря във включения в „Мишлен“ френски ресторант „Алекс“ в седем, на по чаша в нощния клуб „Трист“ в десет, а преди и след това — „игри“ в казиното, както упорито парфюмират обикновения хазарт рекламните агенти от бранша. Според мен имаше приличен шанс да приключим всичко същата вечер.
Придружавани от две взаимозаменяеми платиненоруси ласвегаски компаньонки, с Ларисън успяхме да си намерим маси в „Алекс“. Нещо повече, той имаше видимост към частната зала, в която се забавляваше Шорок. Към средата на дългата вечеря усетих, че мобилният ми телефон вибрира в джоба — сигнал от Ларисън, че Шорок отива в тоалетната. Бързо се извиних и го изпреварих, както бяхме планирали. В тоалетната нямаше никого, дори вратите на всички кабини бяха открехнати. Сърцето ми затуптя малко по-бързо. Сега беше моментът.
Застанах пред крайния десен писоар, сякаш нехайно се облекчавам, и зачаках. След няколко секунди чух вратата зад мен да се отваря. Наострих слух и устоях на инстинктивното желание да се озърна назад. Приближаващи се стъпки. И ето че изведнъж той се появи и се насочи към крайния ляв писоар, подчинявайки се на неписаното правило в мъжката тоалетна да оставяш колкото може повече място между теб и другия, използващ писоарите.
Ларисън вече трябва да беше съобщил на Докс, който чакаше пред ресторанта, за да мога да се измъкна и да се избавя от инхалатора с цианида, след като приключим. Имаше съвсем малка вероятност някой в ресторанта незабавно да попадне под подозрение, ала не исках оръжието на убийството да е у мен, ако се стигне дотам.
Хвърлих поглед наляво и видях, че Шорок леко се олюлява със зачервено от алкохола лице. Джиесемът завибрира в джоба ми — пак Ларисън, сигнал, че се приближава друг човек. По дяволите, трябваха ми само няколко секунди. Спуснах ръка в джоба на панталона си, стиснах инхалатора и понечих да го измъкна. Тъкмо горният му ръб се показа навън и точно преди да се обърна и насоча към Шорок, чух вратата отново да се отваря. Замръзнах и пуснах инхалатора обратно на мястото му. Стъпки, после новият посетител застана между нас с Шорок и смъкна ципа на панталона си.
— Ей, Тим — каза той. — Харесва ли ти вечерята?
— Направо не е истина — отвърна директорът на Националния антитерористичен център. — Не мога да повярвам, че има още три блюда. Натъпках се до пръсване.
— Повярвай ми, трябва да опиташ еклерите с ябълков крем. Ще си умреш на място от удоволствие.
Не обърнах внимание на тази ирония и продължих да се взирам в мраморната стена пред мен с нереалистичната надежда Шорок да е прекалил с виното и да пикае толкова дълго, че оня да си тръгне пръв. Но не би. Директорът се отръска, вдигна ципа си и се насочи към мивката. Чух да потича вода, после той каза:
— Ще се видим вътре. — И изчезна, отнасяйки моя шанс със себе си.
Не изгубих надежда. Спокойно можех да се басирам, че шефовете на частни фирми, които ухажват Шорок, са му поръчали не само специалитета на заведението, но и придружаващите го вина, които ще доведат до чести нови отбивания до тоалетната. Така и се оказа — още веднъж в „Алекс“ и после още два пъти в „Трист“. В тоалетната обаче винаги имаше някой: друг клиент в ресторанта или чистачка в нощния клуб.
След „Трист“ импровизирахме — проследихме Шорок и неговата компания в казиното. Докс се настани пред една ротативка, откъдето можеше да наблюдава как директорът играе блекджек и да ми сигнализира в мига, в който той се извини и тръгне към тоалетната. Всичко вървеше гладко, всъщност по-добре, отколкото очаквах, но отново не успях да го сваря сам.